Оставих те да си отидеш [bg]

Колата ти беше пред къщата и когато сложих ключа си в ключалката, осъзнах, че твоят е от другата страна. Стоеше на дивана и беше хванала главата си в ръце.

– Добре ли си? Умрях от притеснение!

Погледна ме, но не каза нищо.

– Дженифър! Звъня ти цяла сутрин – защо не вдигаш телефона?

– Излязох – отвърна ми ти – и после... – Млъкна и повече не продължи.

В мен се надигна добре познатият гневен балон.

– Не ти ли хрумна колко много ще се притесня? – Хванах те за пуловера ти и те вдигнах на крака. Ти изпищя и звукът замъгли съзнанието ми. Блъснах те назад през стаята и те натиснах в стената, пръстите ми обхванаха гърлото ти. Усетих сърцето ти да бие силно и бързо.

– Моля те, недей! – проплака ти.

Бавно и внимателно стиснах с пръсти врата ти, ръката ми натискаше все по-силно и по-силно, все едно принадлежеше на някой друг. Издаде задушаващ звук.

– Бременна съм.

Пуснах те.

– Не може да бъде.

– Бременна съм.

– Но ти пиеш противозачатъчни.

Започна да плачеш, падна на пода и уви ръце около коленете си. Стоях над теб и се опитвах да намеря смисъл в онова, което ми казваше. Беше бременна.

– Вероятно се е случило онзи път, когато бях болна – обясни ми ти.

Приклекнах и те прегърнах. Помислих си за баща ми, колко студен и неприветлив беше през целия ми живот, и се зарекох никога да не бъда такъв със собственото си дете. Надявах се да е момче. Щеше да прилича на мен, да иска да бъде като мен. Не можех да спра усмивката, която беше започнала да се разлива на лицето ми.

Пусна коленете си и ме погледна. Цялата се тресеше и аз те погалих по бузата.

– Ще си имаме бебче!

Очите ти още бяха влажни, но притеснението бавно напусна лицето ти.

– Не си ли ядосан?

– Защо да съм ядосан?

Бях в еуфория. Детето можеше да промени всичко. Представих си те пълничка и с корем, зависима изцяло от мен, да се грижа за теб, да ти масажирам краката и да ти нося чай. Когато бебето се родеше, щеше да спреш да работиш и аз щях да издържам двама ви. Бъдещето ни се разгърна в главата ми.

– Това дете е истинско чудо – казах ти аз. Хванах те за раменете и ти се напрегна. – Знам, че нещата между нас не са перфектни напоследък – продължих аз, – но сега всичко ще е различно. Ще се грижа за теб. – Погледна ме право в очите и усетих как ме залива вълна от вина. – Всичко ще е наред – казах аз. – Толкова много те обичам, Дженифър.

От очите ти отново потекоха сълзи.

– Аз също те обичам.

Исках да кажа, че съжалявам – за всичко, което ти бях причинил, за всеки път, в който те бях наранил – но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не казвай на никого – наредих ти вместо това.

– Какво да им казвам?

– За споровете ни. Обещай ми, че няма да казваш на никого. – Усетих как раменете ти трепереха под ръцете ми и видях как в очите ти се появи страх и притеснение.