Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
Прислужницата дойде, разкопча роклята й и развърза корсета. Някои дами споделяха с прислужниците си, но не и Лидия. Беше го направила веднъж, в Санкт Петербург…
Реши да пише на сестра си, защото бе твърде рано да си ляга. Каза на прислужницата да й донесе хартия от утринния салон. Облече халат, седна до отворения прозорец и се вгледа в тъмния парк. Вечерта наближаваше. Цели три месеца суша, но през последните няколко дни времето бе станало буреносно и скоро щеше да завали.
Прислужницата донесе хартия, писалки, мастило и пликове. Лидия взе един лист и написа:
Скъпа Татяна…
Не знаеше откъде да започне. „Как да й обясня за Шарлът — помисли си тя, — когато и аз не я разбирам? А не бих посмяла да спомена за Феликс, защото Татяна може да каже на царя, а научи ли царят колко близо е бил Алекс до смъртта… Феликс е толкова умен. Как, за бога, е разбрал къде се крие Алекс? Та ние не казахме дори на Шарлът!“
Шарлът.
Лидия се скова.
Шарлът?
Тя стана и извика:
— О, не!
Бил е на четирийсет, носил е каскет.
Обзе я усещане за неизбежен ужас. Като в онези кошмарни сънища, в които си представяш възможно най-лошото, което може да се случи, и то веднага започва да се случва: стълбата пада, детето е прегазено, любимият умира.
Тя зарови лице в ръцете си. Беше замаяна.
Трябва да помисля, трябва да се опитам да мисля.
Моля те, Господи, помогни ми да помисля.
Шарлът бе срещнала този мъж в Националната галерия. „Онази вечер тя ме пита къде е Алекс. Не й казах. Вероятно е питала и Стивън: той също не би й казал. После я изпратихме в Уолдън Хол и разбира се, тя е видяла, че Алекс е там. Два дни по-късно Феликс тръгва към Уолдънхол Халт.
Нека е само сън — молеше се тя. — Нека се събудя сега, моля те, нека открия, че съм в леглото и вече е сутрин.“
Но не беше сън. Феликс беше човекът с каскета от туид. Шарлът бе срещнала баща си. Държали са се за ръце.
Ужасно, ужасно!
„Дали й е казал истината, дали й е казал: «Аз съм истинският ти баща», дали бе разкрил една пазена деветнайсет години тайна? Но той знае ли? Със сигурност е разбрал. Защо иначе тя ще му… помага? Моята дъщеря заговорничи с анархист за покушение. Сигурно все още му помага. Какво да направя? Трябва да предупредя Стивън — но как да му кажа, без да издам, че Феликс е бащата на Шарлът? Ще ми се да можех да мисля.“
Тя позвъни отново на прислужницата.
„Трябва да намеря начин да сложа край на това. Не знам какво ще правя, но трябва да предприема нещо.“
Когато прислужницата дойде, тя й каза:
— Събери ми багажа. Ще тръгна още сутринта. Трябва да ида в Уолдън Хол.
След залез Феликс пое през нивите. Нощта беше топла, влажна и много тъмна: облаци закриваха звездите и луната. Той вървеше бавно, защото не виждаше почти нищо. Успя да стигне до железопътната линия и тръгна на север.
Покрай релсите щеше да се придвижва малко по-бързо, защото те леко сияеха в мрака и той знаеше, че там няма да има препятствия. Мина покрай тъмни гари, прокрадваше се по пусти перони. Чуваше плъховете в празните чакални. Не се страхуваше от плъхове: навремето ги убиваше с ръце и ги ядеше. Имената на гарите бяха отпечатани на метални табели и той ги разчиташе с допир.
Когато стигна до Уолдънхол Халт, си спомни указанията на Шарлът: Къщата е на около шест километра от селото, по северния път. Линията продължаваше на север-североизток. Той я следва още километър и нещо, като броеше крачките си, за да измерва разстоянието. Беше стигнал до хиляда и шестстотин, когато налетя на някого.
Мъжът извика от изненада и Феликс го сграбчи за гърлото. От непознатия се носеше силна миризма на бира. Феликс разбра, че тоя е просто пияница, запътил се към дома си, и отпусна хватката.
— Не се плаши — рече мъжът заваляно.
— Добре — отвърна Феликс и го пусна.
— Само по този път мога да се прибера, без да се изгубя.
— Върви си по пътя тогава.
Мъжът отмина, но след миг каза:
— Не лягай да спиш на линията — влакът с млякото идва в четири.
Феликс не отговори и пияницата се отдалечи. Феликс поклати глава, отвратен от нервността си: можеше да убие човека. Прималя му от облекчение, че не го направи.