Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
— Това не е достатъчно…
— Знам, милорд — прекъсна го Томсън.
— Нека се успокоим, господа — намеси се Чърчил. — Поне вече сме наясно къде е. Всички ресурси на правителството на Нейно Величество са на ваше разположение, за да го заловите. Какво предлагате, Томсън?
— Всъщност аз вече го направих, сър. Говорих по телефона с началника на полицията на графството. Той ще събере голям отряд, който да чака в Уолдънхол Халт, за да арестуват Феликс още щом слезе от влака. Междувременно, в случай че нещо се обърка, моят човек няма да се отделя от него.
— Не е достатъчно — възрази Уолдън. — Спрете влака и го арестувайте, преди да се е приближил до дома ми.
— И това обмислих — отвърна Томсън. — Но рисковете са повече от предимствата. По-добре да го оставим да си мисли, че е в безопасност, и да го заловим, когато не ни очаква.
— Съгласен съм — рече Чърчил.
— Но не е вашият дом! — сопна се Уолдън.
— Ще трябва да оставите това на професионалистите — отговори Чърчил.
Уолдън осъзна, че няма да надделее. Стана и каза:
— Отивам веднага в Уолдън Хол. Вие идвате ли, Томсън?
— Не тази нощ. Ще арестувам вдовицата Калахан. Щом хванем Феликс, ще трябва да го съдим, а тя ще е главният ни свидетел. Ще дойда утре, за да го разпитам.
— Не знам как е възможно да сте толкова уверен! — възропта Уолдън гневно.
— Този път ще го хванем — заяви Томсън.
— Моля се на Бог да сте прав.
Влакът пухтеше в падащия мрак. Феликс гледаше как слънцето залязва зад английските нивя. Вече не беше толкова млад, че да приема механичния транспорт за даденост: влакът все още му се струваше нещо магично. Момчето, което бе бродило с кундури из калната руска земя, не беше и мечтало за подобно нещо.
В купето имаше само един младеж, който изглеждаше решен за изчете всяка дума от вечерния „Пал Мал Газет“. Феликс бе в почти весело настроение. Утре сутринта щеше да види Шарлът. Сигурно изглеждаше прекрасно на кон, с вятър в косите. Щяха да работят заедно. Тя щеше да му каже коя е стаята на Орлов и къде да го намери по всяко време на деня. Щеше да му помогне да се сдобие с оръжие.
Именно писмото й го ободри така. Тя вече беше на негова страна, само че…
Само че той й беше казал, че ще отвлече Орлов. Всеки път, щом си спомнеше това, му се искаше да се свие на седалката. Опитваше се да го изхвърли от ума си, но то се бе загнездило, подобно на сърбеж, който не може да бъде игнориран и трябва да се почешеш. „Е — рече си, — какво мога да сторя? Трябва да започна да я подготвям за новината. Вероятно ще й кажа, че съм й баща. Как ли ще се шокира!“ За миг се изкуши от идеята да изчезне и да не я види никога повече; да я остави на мира. „Не, това не е нейната съдба, нито пък моята. Каква ли ще бъде моята съдба, след като убия Орлов? Дали ще умра?“ Поклати глава, сякаш можеше да пропъди мисълта като досадна муха. Не беше време да унива. Трябваше да крои план.
„Как ще убия Орлов? В провинциалната къща на графа сигурно има оръжия, които мога да открадна: Шарлот ще ми каже къде са или ще ми донесе. Ако това не стане, в кухнята все ще има ножове. А и разполагам с ръцете си. — Сви пръсти. — Дали трябва да вляза в къщата, или да примамя Орлов навън? През деня ли да го направя, или нощем? Да убия ли и Уолдън? Вероятно смъртта му няма да е от значение, но ми се иска да го убия. Е, добре, лично е — и какво?“
Отново си представи как Уолдън хвана бутилката. „Не подценявай този човек“, напомни си.
„Трябва да се погрижа Шарлът да има алиби — никой не бива да разбира, че ми е помогнала.“
Влакът забави ход и навлезе в малка провинциална гара. Феликс се опита да си спомни картата, която беше видял на гарата на Ливърпул Стрийт. Като че ли Уолдънхол Халт беше четвъртата спирка след тази.
Спътникът му най-сетне прочете „Пал Мал Газет“ и го остави на седалката до себе си. Феликс реши, че не може да планира убийството, докато не види терена, затова попита:
— Може ли да прочета вестника ви?
Мъжът сякаш се сепна. Англичаните не заговаряха непознати във влака.
— Разбира се.
Феликс взе вестника и отвърна:
— Благодаря ви.
Погледна заглавията. Спътникът му се взираше през прозореца и изглеждаше някак смутен. Брадата и мустаците му бяха оформени съвсем старомодно, по модата от времето, когато Феликс бе момче. Той опита да си спомни как беше английската дума… „бакенбарди“, да, така беше.