Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Стига вече игра с пръчки. Той стовари тоягата върху могилата. Още пет удара — и вече беше пробил голяма дупка. Награби цяла шепа от паникьосаните термити.
„Дотук с нежните методи!“ — искаше му се да извика.
Шийла/Дорс се появи пред погледа му, понесла тръстика, гъмжаща от термити с бели коремчета. Бяха отлични — пански деликатес за чревоугодници. Аз по-добри — каза му тя със знаци.
Той накара Азпан да свие рамене и даде знак: „Мои повече.“
Така че резултатът беше равен.
По-късно Дорс му съобщи, че сред стадото той вече е известен като Голямата тояга. Името му хареса невероятно много.
11.
На вечеря се чувстваше въодушевен, изтощен и не беше в настроение за разговори. Съществуването като пан сякаш потискаше говорните му центрове. Известни усилия му струваше да разпита главния специалист Вадо за технологията на потапянето. Обикновено приемаше редовите техночудеса, но за да разбере пановете, трябваше да научи и как се изживява като пан.
— Хардуерът на потапянето ви поставя в средата на панския преден сингуларен кръг — обясни Вадо по време на десерта. — Накратко само „кръг“. Това е главната област на мозъчната кора за управление на емоциите и тяхното изразяване чрез действия.
— Мозъкът ли? — попита Дорс. — Ами нашите мозъци?
Вадо сви рамене.
— Общият план е същият. Мозъкът на пановете е по-малък, с не толкова голяма кора.
Хари се наведе напред, без да обръща внимание на димящата чаша каф.
— Този „кръг“ няма ли директен моторен контрол?
— И това го пробвахме. То толкова много дезориентира пана, след като го напуснете, че изобщо не може да се съвземе.
— Значи трябва да бъдем по-внимателни — обади се Дорс.
— Налага ни се. При пановете мъжкари пилотната светлина винаги е върху невроните, които контролират действието и агресията…
— Затова ли са по-склонни към насилие? — попита тя.
— Според нас да. В собствените ни мозъци съществуват паралелни структури.
— Наистина ли? Мъжките неврони? — Дорс го погледна със съмнение.
— Човешките мъжкари имат по-високи равнища на активност в темпоралната лимбична система по-дълбоко в мозъка — еволюционно по-стари структури.
— Защо тогава не ме поставите на това равнище? — попита Хари.
— Ние поставяме чиповете за потапяне в областта на кръга, защото можем да достигнем до нея отгоре по хирургичен път. Темпоралната лимбична система е много по-надълбоко и е невъзможно да се имплантира чип.
Дорс се намръщи.
— Значи панските мъжкари…?
— Са по-трудни за контролиране. Професор Селдън управлява своя пан от задната седалка, така да се каже.
— Докато Дорс управлява своя пан от централен контролен център — Хари се вгледа в далечината. — Бил съм ощетен!
Дорс се усмихна.
— Каквито карти имаш, с такива играеш.
— Не е честно.
— Голяма тояга, биологията е съдба.
Стадото се натъкна на загниващи плодове. Обзе ги трескаво вълнение.
Миризмата беше едновременно отблъскваща и съблазнителна и отначало той не разбра защо. Пановете се спуснаха към презрелите сини и отровнозелени кълба, разкъсваха кората и пиеха сока.
Хари опита един плод. Ударът последва веднага. Очите му заискриха. Разбира се, плодовите естери се бяха превърнали в алкохол! Пановете съвсем умишлено искаха да се напият.
Той „остави“ и своя пан да ги последва. Нямаше кой знае какъв избор.
Азпан сумтеше и се мяташе, колчем Хари се опиташе да го откаже. Накрая и той го удари през просото — напи се здравата. Напоследък нервничеше в своя пан и… това тук си беше съвсем естествено, нали?
После се появи глутница равиани и той загуби контрол над Азпан.
Идват бързо. Бягат на два крака, безшумно. Опашките им треперят и си приказват.
Петима завиват наляво. Отрязват Еса от нас.
Най-голям ревва срещу тях. Бута изтичва до най-близкия и онзи го бодва с показалец.
Хвърлям камъни. Удрям един от тях. Той изревава и побягва. Но на неговото място идват други. Пак мятам камък, те идват, прахът и ревовете са диви, онези са хванали Еса. Дерат я с остри нокти. Ритат я с копита.
Трима я отнасят.
Нашите женски побягват уплашено. Ние, воините, оставаме.
Бием се с тях. Пищим, хвърляме, хапем, когато се приближат. Но не можем да стигнем до Еса.
После те си отиват. Бързо, рият с остри копита. Размахват победоносно опашки. Дразнят ни.
Чувстваме се зле. Еса беше стара и ние я обичахме.
Женските се връщат изнервени. Пощим се и знаем, че двукраките изяждат някъде Еса.
Най-голям се приближава до мен и се опитва да ме потупа. Озъбвам се.