Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Да, не се променят. Защо си тук, Иън?
Искаше да се приближи към нея, но не можеше.
— Това е дълга история.
Тя продължи да го гледа втренчено.
— Не мислех, че ще те видя отново.
— Знам. — Отново прекъсната усмивка. — Не бях сигурен, че искаш.
— Аз също. — Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна.
Неудобно мълчание. Накрая той попита:
— Защо не ми каза?
— А, разбрах — отвърна тя. — Салко ти е казал.
Облекчен смях.
— Сигурно ти е казал. И затова си тук.
— Това не е единствената причина.
Кракът й търкаше усилено стълбището.
— Защо не ми се обади, когато си разбрала?
Отново мълчание. Когато го погледна, изражението й беше много по-различно от това, което бе очаквал. Нов опит за усмивка. Не беше много убедителна.
— Направо бъркаш в раната — каза тя. — Не е честно. — Той се опита да отговори. — Виж, Салко сигурно вече е преполовил хладилника. Защо не влезеш? — И без да го изчаква, се обърна и влезе в антрето.
Апартаментът беше такъв, какво си го представяше — коридор, кухня, малка всекидневна, зад нея стаите. Нисък, отрупан със завивки диван, разположен на отсрещната стена. Мендравич вече се бе разположил на него, в скута му имаше някаква чиния. До прозореца имаше малка масичка, половината заета от невероятно допотопен телевизор — отзад се виждаше една дори по-стара от него видеоигра и два стола около свободния край — за майката и сина. До входа на хола имаше библиотека — леко наклонена на една страна; шестте рафта бяха затрупани с безброй дреболийки, снимки и книги. Пиърс позна няколко лица: най-изпъкващото бе на Мендравич, камерата го беше уловила как се смее, с едно дете в ръце; бяха на открито и носеха зимни шапки.
— На тази снимка е четиригодишен — каза Петра, уловила погледа на Пиърс. — Това е в един парк в Сараево — „Велики“. Живеехме наблизо.
— „Дузанов“ — изломоти Мендравич с уста, пълна с портокал. — Бяхме от другата страна на реката, в парка „Дузанов“. Помниш ли как се поряза, когато падна?
Петра поклати отрицателно глава и се приближи към шкафа.
— Не, това е във „Велики“. — Отвори пластмасовата рамка и извади снимката. Миг по-късно усмивката й показа, че се предава. — „Пети ноември 1997-а — прочете тя. — В парка «Дузанов» със Салко.“ — Погледна Мендравич. — Как помниш всичко?
Той повдигна рамене.
— Може би защото го обичам повече от теб. — И се усмихна доволно.
— Сигурно — каза тя. Понечи да сложи снимката в рамката, но вместо това я подаде на Пиърс.
Той погледна детското личице и разбра, че вижда очите на Петра — също така антрацитночерни; и същите големи мигли, трапчинките. Скулите също бяха нейните, остро очертани около топчето на носа, устните вече напомняха за пълността на майчините му. Но докато индивидуалните черти бяха нейни, овалът на лицето не беше — това се долавяше особено в челюстта, извивката й беше по-ясно изразена, линията — по-ъгловата — едно детско очертание, което Пиърс познаваше много добре от самия себе си.
Пет мънички пръстчета стискаха големия нос на Мендравич; почти чуваше гръмкия смях на двамата.
— Хубав е — каза накрая Пиърс.
— Да. — Тя го изчака да й върне снимката, погледа я няколко секунди, после я мушна в рамката и я постави на шкафа. — Сега спи. — Погледна отново Пиърс и за първи път в очите й се появи мекота. — Ела. Само че тихо.
И тръгна през хола. Пиърс веднага я последва.
Момчето лежеше свито на една страна, ръцете му бяха под бузата, върху него беше метнато тънко одеялце; краката му стърчаха. Едно малко рамо повдигаше и снишаваше завивката, чуваше се тихо дишане. Нищо друго не нарушаваше тишината. Момчето беше доста по-голямо, отколкото на снимката, и брадичката му бе по-ясно изразена, устните леко разтворени, но лицето все още си беше нейното. Пиърс не можеше да сдържи възторга си; това момче беше просто едно притихнало чудо. Изпита внезапна нужда да го докосне, да го прегърне, но не смееше да мръдне, за да не развали момента на съвършеното спокойствие. Разкъсван между двата импулса, той коленичи и доближи лицето си на сантиметри от бузата му, една почти непоносима близост. Затвори очи, почувства топлината до себе си и напълно се обърка.
Но не можа да посегне и да вземе сина си на ръце, независимо от това колко му се искаше да го направи. Остана с наклонена глава, дишането му все повече се учестяваше. Накрая се отдръпна и се обърна към нея. Тя го гледаше. И продължи да го гледа, а очите й се съпротивляваха на сълзите.
После без звук се приближи до леглото, наведе се и целуна сина си. Детето помръдна, устните му се разтвориха и то въздъхна тихо, като че ли бе видяло нещо; после — все така бързо, отново заспа. Петра изчака, кимна на Пиърс и тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна и за момент спря несигурно.