Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
От двойната порта се влизаше направо в перистила, който беше толкова просторен, че бяха посадени шест големи лотосови дървета, донесени деветдесет години по-рано като фиданки от Африка, от самия Сципион Африкански, притежавал мястото по онова време. Всяко лято дърветата се покриваха от горе до долу с цвят — две от тях се обагряха в червено, две — в оранжево и две — в жълто, и в продължение на повече от месец из цялата къща се носеха екзотични аромати; по-късно се изгубваха сред бледозеленикави листа, големи и разчленени, подобно на папратовите; а най-сетне, през зимата, се оголваха, което позволяваше на всеки оскъден слънчев лъч да проникне в обширната градина. В перистила имаше място и за един дълъг, но тесен и плитък басейн, облицован със снежнобял мрамор, с четири бронзови фонтана в четирите краища, изваяни от самия Мирон, и заобиколени от множество бронзови статуи в човешки ръст, пак дело на Мирон или на Лизип — цяло стълпотворение от сатири и нимфи, които сякаш се канеха да се потопят във водите на фонтаните. Сред тях личаха и фигурите на Артемида и Актеон, на Дионис и Орфей. Всички тези бронзови скулптури бяха оцветени така умело, че създаваха впечатление за живи хора, и в определено състояние човек можеше да се уплаши да не е попаднал наистина сред властелините на гората.
От всички страни, дори откъм портата и улицата, перистилът беше ограден с колонада в дорийски стил: самите колони бяха боядисани в жълто, а базисите и капителите — в различни ярки цветове. Алеята зад тях беше застлана с лъскава теракота, стените в дъното бяха оцветени в зелено, синьо и жълто, а тук-там, между два глиненочервени пиластра погледът се сблъскваше с една от най-изящните фрески в цял свят: дете с чепка грозде в ръка от Зевксис, „Умопомрачението на Аякс“ от Паразий, няколко голи мъжки фигури от Тимантес, един от портретите на Александър Велики от Апелес, както и на негов кон, който изглеждаше толкова реален, че гледаше ли го от отсрещния край на колонадата, човек започваше да се пита дали животното просто не е било завързано от господаря си там.
От едната страна на голямата, бронзова, двукрила врата, водеща към вътрешността на жилището, се влизаше направо в триклиния, от другата — в таблиния. Зад тях се намираше величественият атрий, който можеше да побере цялата къща на Цезар и се осветяваше от правоъгълния отвор в покрива, подпиращ се, освен на няколкото колони в залата и на осемте, заобиколили водоскока по средата. Стените бяха изрисувани така, сякаш са заобиколени с колони, под колоните имаше фалшив цокъл, над тях — антеблемент, а някъде между въображаемите колони бяха изобразени черно-бели кубове, толкова изпипани, че сякаш бяха триизмерни, губещи се сред гъст бръшлян и пъстри цветя. Цветовете навсякъде бяха ярки, най-вече червено, но също синьо, зелено и жълто.
Разбира се, фамилните шкафове с восъчните маски на предците на Ливий Друзите, също стояха на видно място; до тях се намираха и няколко боядисани в телесен цвят бюста на славни предци, богове или пък гръцки философи — тъй наречените херми, отличаващи се с това, че се поставят върху пиедестали, от които стърчат големи, еректирали пениси. Имаше и статуи в пълен ръст, също боядисани, за да създават впечатлението на живи хора, някои от които обграждаха имплувия, а други заемаха всяко свободно място покрай стените. Част от статуите стояха върху красиви мраморни постаменти, други бяха сложени направо на земята. От релефния гипсов таван, който се издигаше едва ли не до небесата, висяха няколко златни и сребърни полилея (самият таван беше боядисан да наподобява обсипано със звезди небе в рамка от позлатени, релефни цветя); още няколко големи свещника, високи седем-осем стъпки стояха поставени на пода. Самият под представляваше цветна мозайка, на която с подробности беше изобразена вакханска сцена с главно действащо лице самият Бакх, който, заедно със спътничките си, танцуваше, пиеше, хранеше дивите сърни и учеше лъвовете да лочат вино.