Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— Какво мислиш — попита я Кота, след като тримата с годеника й излязоха по Фауцес Субуре на Аргилетум и се насочиха към Форум Романум.
— О, чичо, мисля, че това беше идеалната възможност! — отговори му тя и мигом се обърна към младия Цезар: — Съгласен ли си, Гай Юлий?
— Мисля, че точно такова нещо ни трябва — съгласи се той.
— Добре тогава, ще я купя още днес следобед. Искат ни деветдесет и пет таланта, според мен си ги заслужава. Дори се чудя дали не ни я дават направо без пари. Ще ви останат пет таланта да обзаведете жилището си.
— Не — твърдо отказа младият Цезар, — обзавеждането ще бъде моя грижа… в крайна сметка не съм бедняк! Земите в Бовила ми осигуряват прилични доходи.
— Знам, че е така, Гай Юлий — отстъпи Кота. — Вече си ми го казвал, не помниш ли?
Младият Цезар едва ли си спомняше тези незначителни подробности. Единственото, за което мислеше в последните дни, беше Аврелия.
Двамата се ожениха през април, един слънчев пролетен ден, когато сякаш всичко около тях им подсказваше щастливо бъдеще; дори Гай Юлий Цезар беше повъзвърнал донякъде силите си, за да присъства на празненството.
И Рутилия, и Марция плакаха ли плакаха: едната за това, че първото й дете се жени, втората за това, че последното й дете се жени. Юлия и Юлила също присъстваха, както и Клавдия, съпругата на Секст, но мъжете им не се появиха: Марий и Сула бяха все още в Африка, а Секст Цезар беше в наборните комисии, които обикаляха цяла Италия. Колкото и да му се искаше, не получи нужния отпуск от консула Гней Малий Максим.
Кота бе пожелал да наеме със свои пари някоя къща на Палатина за медения месец на младоженците.
— Първо свикнете с мисълта, че сте женени, пък после свиквайте с живота в Субура — философстваше той, явно загрижен повече за доведената си дъщеря, отколкото за зет си.
Но младата двойка категорично отказа и булката беше приветствана — или поне така й изглеждаше — от цяла Субура. Младият Цезар беше безкрайно щастлив, че сватбеният воал крие лицето на съпругата му, но сам не престана да се усмихва й покланя на стълпилите се около тях зяпачи, нищо, че през цялото време му подмятаха къде шеговити, къде направо неприлични забележки.
— Това са нашите бъдещи съседи — обясняваше той на жена си, — така че ще е най-добре отсега да привикваме на подобно отношение. Ако ти е неприятно, просто си запуши ушите.
— Защо не се опиташ да ги прогониш — пошушна Кота на Цезар, разтревожен едновременно от блъсканицата, от това, което цял живот бе чувал за престъпността в тези части на града, и не на последно място от нивото на латинския, който се носеше покрай ушите му. Ако зависеше от него, щеше да наеме гладиатори да придружат младоженците.
Докато малката група стигне до инсулата на Аврелия, зад тях се беше насъбрала дълга колона „сватбари“, които искрено се надяваха, че след като се женят толкова богати и знатни люде, ще падне и пиячка за бедните. За глътка вино тези безделници като нищо щяха да нахълтат в самия дом на младоженците. Все пак, когато младият Цезар отключи вратата на дома си и пренесе жена си през прага, Кота, Луций Кота и двамата гали успяха да преградят пътя на тълпата и да оставят време на зетя да влезе, да се обърне и да залости здраво вратата зад себе си. Разочарована, тълпата започна да сипе хули и обиди по адрес на тъста, но той, без да им обръща внимание, с гордо вдигната глава се запъти обратно по Викус Патриции.
В апартамента завариха само Кардикса; Аврелия бе решила да използва остатъка от зестрата си за закупуването на домашна прислуга, но беше отложила това си задължение за след сватбата, за да не й се налага да слуша съветите на майка си и тъща си. Младият Цезар също трябваше да купува роби за себе си — иконом, виночерпец, секретар, писар и поне още един, който да изпълнява всякакви негови поръчки, но Аврелиината задача беше по-трудна: на нея й трябваха две робини — чистачки, перачка, готвач, помощник-готвач, две момчета за всичко и поне един здрав и силен мъж. Това, разбира се, не беше много, но щеше да им бъде достатъчно, поне на първо време.
Навън вече се смрачаваше, но още преди да се стъмни съвсем, в апартамента настъпи пълен мрак. Понеже бяха огледали сградата по обяд, младоженците нямаше как да знаят, че по принцип в жилището няма достатъчно светлина. Кардикса беше запалила лампите, но те се оказаха твърде недостатъчни, за да осветят всички ъгли в апартамента. Самата робиня отдавна се беше прибрала в стаята си, за да остави влюбените насаме.
Това, което смайваше обаче Аврелия, беше шумът. Идваше отвсякъде: откъм улицата, откъм стълбището, откъм вътрешния двор; понякога й се струваше, че дори земята под краката й боботи. Чуваха се викове, плачове, ругатни, звън от счупено, провиквания от прозорците, гневни псувни и смразяващи клетви, ревящи бебета, циврещи дечица, семейни кавги, отнякъде се носеха и звуците на квартален оркестър от тъпани и чинели, както и откъслеци от неразбираеми песни; освен всички тези „човешки“ звуци, обаждаха се и какви ли не животни: крави, овце, мулета, магарета, по калдъръма тропаха каруци, а каруцарите постоянно избухваха в гръмогласен смях.