Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Босини се обърна.
— Кой сте? И какво желаете?
Джордж би се справил леко с всичко това при светлината на газените лампи, в обичайното всекидневие, което така добре познаваше; но в тази мъгла, сред която всичко беше мрачно, недействително, лишено от разбираемата за Форсайтови реална земна стойност, той бе обзет от странни тръпки и, като се опитваше да издържи погледа на този неуравновесен човек, си каза:
„Ако видя някой полицай, ще му го предам; този човек не бива да остава на свобода“.
Без да дочака отговор, Босини тръгна из мъглата и Джордж го последва, малко по-отдалечко може би, но още по-твърдо решен да не го изпуска от очи.
„Няма да отиде надалеко по тоя път — помисли Джордж; — истинско чудо е, че не го премазаха досега.“ Забрави вече за полицая, защото в сърцето му пламна отново свещеният спортсменски плам.
Босини хукна още по-бързо сред все по-плътния мрак; но този, който го следваше, видя известна цел в безумието му — той вървеше право на запад.
„Отива наистина у Соумс!“ — каза си Джордж. Тази мисъл го оживи. Забавен край за подобна гонитба! Той никога не бе обичал братовчед си.
Тегличът на минаващ файтон докосна рамото му и го накара да отскочи настрани. Той не възнамеряваше да загива заради Пирата или заради когото и да е. Но все пак, с вродената си упоритост, продължи по дирята, сред мъглата, дето се мержелееха само сянката на този, който той следеше, и мътната луна на най-близката лампа.
Изведнъж, с непогрешим усет на истински лондончанин, Джордж разбра, че са на Пикадили. Тук той можеше да се справи и със затворени очи; освободен от напрежението за ориентиране, мисълта му бе обзета отново от грижата за Босини.
Из дългата поредица светски подвизи, из смътното петно на съмнителни любовни приключения пред него изникна един спомен от собствената му младост. Все още затрогващ спомен, който внесе лъх на сено, лунно сияние и лятно упоение сред зловонната, черна лондонска мъгла… спомен за нощта, когато в непрогледния мрак на една морава бе чул от устните на жената, че не е единствен неин обладател. И за миг Джордж не вървеше вече по тъмния Пикадили, а лежеше отново с разбито сърце, заровил ръце в уханната росна трева, под дългата сянка на тополите, които закриваха луната.
Сграбчи го непреодолим копнеж да прегърне Пирата и да му каже: „Слушай, драги! Времето лекува всичко! Ела да се напием!“
Но някой изкрещя към него и той се отдръпна. Един файтон изникна от мрака и пак в мрака изчезна. И Джордж разбра изведнъж, че е загубил Босини. Изтича напред, назад, усети, че сърцето му премалява от страх, стаен в крилете на мъглата. По челото му изби пот. Той се спря, цял превърнат в слух.
— Така — довери той малко по-късно същата вечер на Дарти, докато играеха билярд в „Червената къща“ — го изгубих.
Дарти подръпна самодоволно тъмните си мустаци. Току-що бе набрал двайсет и три точки, след което бе загубил два пъти подред.
— А коя беше жената? — запита той.
Джордж изгледа полека месестото, бледо лице на светския лъв и тъжна усмивка трепна в крайчеца на устните и под тежките клепачи.
„Не, драги — помисли той. — Тъкмо на тебе няма да кажа.“ Защото, макар и да дружеше с Дарти, смяташе го за непочтен простак.
— Някоя куртизанка, навярно — отвърна той и натърка с тебешир щеката си.
— Куртизанка ли? — извика Дарти. Той си послужи всъщност с по-цветущ израз. — Аз пък бях сигурен, че е жената на нашия приятел Со…
— Така ли? — прекъсна го Джордж. — Сбъркал сте тогава, дявол да ви вземе.
Не улучи. Внимаваше да не се върнат вече към въпроса; най-после, към единадесет часа, след като според собствения му поетичен израз бе пил, „докато му притъмняло пред очите“, дръпна завесите и се загледа навън. Прозорците на „Червената чаша“ разсичаха тук-там мъглата, но наоколо не се виждаше жива душа.
— Нещастният Пират не ми излиза от ума — каза той. — Може би още скита из мъглата. Ако не е вече на оня свят — добави, странно покрусен.
— На оня свят ли? — попита Дарти, у когото пламна споменът за поражението му в Ричмънд. — Нищо му няма! Обзалагам се на едно срещу десет, че е бил просто пиян!
Джордж се обърна към него, страшен, огромен, с разярено мрачно лице.
— Я млъкнете! — каза той. — Нали ви обясних, че изглеждаше смазан.
Делото
В деня на делото, второ по списък, Соумс трябваше пак да излезе, без да се види с Айрин; и толкова по-добре, защото не бе решил още как да се държи с нея.