Книгата на живота

— Уговорката ни не беше такава и ти много добре го знаеш! — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Замръзнах ужасена. Това бе поредната тайна, която бях крила от Матю и която смятах, че е останала в миналото.

Галоуглас рязко пое дъх през зъби. Леденият поглед на Матю сякаш прониза кожата ми. В стаята се възцари пълна тишина.

— Трябва да говоря с жена си и внука си, Галоуглас. Насаме — каза Матю. Наблягането върху „жена си“ и „внука си“ беше съвсем леко, но недвусмислено.

Галоуглас стана. На лицето му бе изписано неодобрение.

— Ще се кача горе при Джак.

Матю поклати глава.

— Прибери се у дома и чакай Мириам. Ще ти се обадя, когато Андрю и Джак са готови да дойдат при вас.

— Джак ще остане тук — отново повиших тон аз. — При нас, където му е мястото.

Погледът на Матю моментално ме накара да млъкна, макар че двайсет и първи век не беше място за ренесансов принц и преди година щях здравата да протестирам срещу властническото му държане. Сега обаче знаех, че съпругът ми едва успява да се контролира.

— Няма да остана под един покрив с някой Дьо Клермон. Особено с него — заяви Хабърд и посочи Галоуглас.

— Забравяш нещо, Андрю — рече Матю. — Ти си Дьо Клермон. А също и Джак.

— Никога не съм бил Дьо Клермон — злостно изсъска Хабърд.

— Откакто си пил кръвта на Бенджамин, не си нищо друго — отривисто каза Матю. — И в това семейство ще правиш онова, което аз кажа.

— Семейство? — презрително се изсмя Хабърд. — Ти беше член на глутницата на Филип, а сега си подчинен на Болдуин. Нямаш свое собствено семейство.

— Явно имам — с горчивина отбеляза Матю. — Време е да тръгваш, Галоуглас.

— Добре, Матю. Ще ти позволя да ме отпратиш — само този път, — но няма да бъда далеч. И ако инстинктът ми подскаже, че стават неприятности, ще се върна и майната му на вампирския обичай и закон. — Той стана и ме целуна по бузата. — Викай, ако имаш нужда от мен, лельо.

Матю изчака входната врата да се затвори и се обърна към Хабърд.

— Каква точно уговорка си сключил с партньорката ми? — остро попита той.

— Вината е моя, Матю. Отидох при Хабърд... — започнах в желанието да си призная всичко и да се приключи.

Масата подскочи под юмрука му.

— Отговори ми, Андрю.

— Съгласих се да защитавам всеки, който е неин, дори теб — кратко отвърна Хабърд. В това отношение той беше Дьо Клермон до мозъка на костите си — казваше само онова, което трябваше.

— А в замяна? — рязко попита Матю. — Не би дал такава клетва, без да получиш нещо също толкова скъпо в замяна.

— Твоята партньорка ми даде една капка кръв. Една-единствена — възнегодува Хабърд. Бях го измамила, спазвайки буквата на искането му, а не духа. Явно той таеше обида.

— Тогава знаеше ли, че съм твой дядо? — зададе следващ въпрос Матю. Нямах представа защо това трябва да е важно.