Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Тръгвам си, а той пъха бележка в ръката ми. На нея с ясен почерк са записани име и адрес в Лондон.
– Не знам дали ще ти помогне. Не съм се старал да го опозная, докато работихме заедно, но може да е било и заради културните различия, така че трябва да се надяваме да е добър по душа. – Свива пръстите ми върху бележката, а след това топло ме прегръща. – Върви си с добро, Нус-Нус. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се погрижа сандъкът и безценното му съдържание да са доставени пред дворцовите порти, за да бъдат натоварени с останалия багаж на делегацията. Ще се моля да успеете и до нови срещи по волята на Господ.
Така и не се сбогувах с Алис.
Реших да не замесвам малката Мамас в опасния ни заговор, затова потърсих доктор Фридрих и го помолих да каже на Белия лебед, че синът ѝ е добре и пътува за Англия. Той се намуси.
– Рискувах веднъж главата си заради това – промълви нещастно. – Мисля, че не бива да предизвиквам съдбата повече.
– Започнах да го увещавам, но той само поклати глава и излезе в коридора, като ме остави в ужасяващата му лаборатория, заобиколен от буркани с органи, купища одрани кожи и варените кости на безброй трудни за идентифициране създания.
Докато пътуваме към Танжер, мисля си за нея, как късаше косата и дрехите си, преструваше се на полудяла от мъка, без да е сигурна дали тази пародия няма да се окаже жестоко отражение на истината.
На минаване през Гарб попадаме на изпълнени с оптимизъм бандити, които откриват огън срещу нас. Скоро разбират, че са направили грешна преценка, но все пак успяват да отмъкнат четири от мулетата ни, заедно с багажа, натоварен върху тях. В този момент забелязвам, че точно онова, което носеше сандъка ми, го няма. Пришпорвам коня си след тях и викам силно като самия крал на джиновете. Бедният Амаду е с мен, а каишката му е омотана за по-сигурно около дръжката на седлото ми и той скимти ужасено от внезапната промяна на скоростта. Извръща глава към мен, зъби се и ококорва очи. Попречва при първия ми опит да се прицеля в нападателите ни и се налага да го избутам встрани. Ужасът ме кара да се концентрирам, дава здравина на ръката ми и ме прави по-добър стрелец с мускета от когато и да било. Един от мъжете пада прострелян в тила, останал буквално без лице. Пиката ми пронизва друг в бедрото и го приковава към седлото, виещ от болка. Неземният вик на Амаду е като ехо, бърбори като демон. Щом виждат, че почти ме настига батальон от кралски войници, останалите бандити препускат бързо напред, като изоставят откраднатия товар.
Бен Хаду наблюдава сцената с вдигнати вежди.
– Добра работа, Нус-Нус. Как ревностно пазиш даровете на султана за краля на Англия! Не си спомням да си се втурвал срещу берберите с такава мъст.
Навеждам глава и избърборвам нещо за дълга си, а той се смее.
– Ти си пример за останалите. Ще те повиша в заместник-посланик по време на посещението, при все че ще изпълняваш и секретарските си функции. Съгласен?
Нямам думи; просто кимвам. Амаду подскача върху хълбока на коня, като че ли заслугите са изцяло негови, а Бен Хаду се смее. Протяга ръка и ме потупва по гърба.
– Свестен човек. Имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. Вече ме натовариха с някакъв нещастен английски ренегат, за когото се знае, че създава само проблеми, освен това делегацията е пълна с пепелянки. Гледай, слушай и ми казвай за всяко подозрително нещо. Ако някой друг ти направи предложение, веднага ми съобщи. Ще се погрижа да бъдеш доволен.
Известно ми е, че Калайджията не е всеобщ любимец, и това изобщо не ме изненадва. Има малко надменно поведение, което може да бъде обидно, известно нетърпение към глуповатите, което демонстрира с готовност. Освен това налице са и племенни вражди – винаги е така сред мароканците. Съгласявам се да бъда негови очи и уши: винаги е по-добре да си съюзник на Бен Хаду, отколкото да си срещу него. Но не съм толкова глупав, че да благоволя да го посветя в своята тайна, защото въпреки високомерието му той е лоялен към султана и независимо от разбирателството ни няма да се поколебае да изпрати малкия принц обратно в Мекнес с охрана и торба с главата ми вътре.
Танжер се намира в състояние на крехко примирие: още щом се стигне до високите бели стени, вижда се, че са надупчени от куршуми и почернели от обстрела. Наоколо са разпилени отломките от разрушените укрепления, свидетелство за дългите бомбардировки, на които беше подложена колонията през тези последни години. Селски жени търсят в разровената земя храна за животните, които ще оставят да презимуват. Щом пъстрото ни шествие приближава, те се изправят и вият за поздрав през воалите пред лицата си. От крепостните порти се спускат ездачи да проверят кои сме, а когато Бен Хаду се представя, мълвата мигом се разнася и от всички посоки козируват английски войници с най-хубавите си униформи, а оръдията гърмят в чест на пристигането ни. Отношенията са толкова сърдечни, че човек трудно би могъл да си представи, че е в този пристанищен град, това издадено в морето парче земя, което почти докосва бреговете на Испания и разделя Средиземно море от Атлантическия океан. Сър Джеймс Леели идва да ни посрещне. Въпреки проблемното му гостуване при султана той е безкрайно сърдечен: устройват ни голямо празненство и изстрели на мускети, а след това и фойерверки, които избухват в различни цветове, когато се пръсват над морето. Ще ми се Момо да можеше да ги види. В апогея на веселието се измъквам и отивам да го проверя. Прекарал е в сандъка четири дни без нищо освен малко хляб, фурми и малко шише с вода, за да оцелее. Товарът обаче е под строга охрана и нямам право да влизам тук: отпратен съм категорично, но любезно. Вечерта не успявам да заспя в удобната си стая, като знам, че момченцето седи затворено и мръсно в своя затвор. Отново ме връхлита цялата чудовищност на действията, които предприехме: да разделим дете от майка му, вероятно завинаги, да рискуваме всичко...