Зовът на кукувицата

Ако слушаше човек Марлийн Хигсън, ухажването бе протекло едва ли не с викторианско приличие. Тя и африканският студент не стигнали по-далеч от ръкувания през първите месеци на познанството си.

– А после, защото ми носеше торбите, един ден го поканих да влезе, като благодарност, тъй да се каже. Не съм човек с предразсъдъци. За мен хората са еднакви. Предложих му чаша чай, толкоз. И не щеш ли – обяви Марлийн, преминала от пасторална чаена церемония към грубата реалност, – открих, че съм бременна.

– Каза ли му?

– Да, затрупа ме с обещания как щял да помага и да споделя отговорностите. После дойде ваканцията в колежа. Гарантира, че щял да се върне – презрително подхвърли Марлийн, – а си плю на петите. То всички тъй правят де. Какво можех да сторя, да хукна да го търся в Африка ли? Без туй не се тръшнах да умирам от мъка, по това време вече ходех с Дез. Не му пречеше, че съм бременна. Нанесох се при Дез скоро след като Джо си отиде.

– Джо?

– Така му беше името. Джо.

Тя го изрече убедено, но според Страйк причината можеше да е в честото повтаряне на лъжливата история, която тя вече разказваше автоматично.

– А как му беше фамилията?

– Не си я спомням. И ти си като нея. Че туй беше преди повече от двайсет години. Мумумба – пробъбри невъзмутимо Марлийн Хигсън. – Или нещо от тоя сорт.

– Възможно ли е да е Ейджиман?

– Не.

– Оусу?

– Казах ти, че беше нещо като Мумумба – агресивно отвърна тя.

– А не Макдоналд? Или Уилсън?

– Какви ги дрънкаш? Какви ти Макдоналд и Уилсън в Африка?

Страйк стигна до заключението, че общуването ѝ с африканеца така и не беше стигнало до размяна на фамилии.

– И казваш, че бил студент? Къде учеше?

– В колеж – отвърна Марлийн.

– Кой точно, помниш ли?

– Изобщо не знам. Може ли да си взема една цигара? – попита тя с по-сговорчив тон.

– Да, заповядай.

Тя запали цигарата със собствената си пластмасова запалка, издуха дима с ентусиазъм, после каза, размекната от безплатния тютюн:

– Май имаше нещо общо с музей. Прикрепен беше.

– Прикрепен към музей?

– Да, защото помня как ми разправяше: „Понякога в свободните си часове посещавам музея.“ В нейна имитация африканският студент звучеше като англичанин от привилегированата класа. Прихна, сякаш изборът на такова развлечение ѝ се струваше абсурден.

– Спомняш ли си кой е този музей, дето е посещавал?

– Музея на Англия, нещо таквоз – отвърна тя и добави раздразнено: – Досущ като нея си. Как мога да помня след толкова години?

– И повече не го видя, след като той си отиде у дома?

– Не – отсече тя. – Пък и не очаквах да го видя. – Отпи от бирата си. – Трябва да е умрял.

– Защо мислиш така?

– Ами Африка е туй. Я са го гръмнали, я се е гътнал от глад. Знаеш как е там.

Страйк знаеше. Спомняше си гъмжащите улици на Найроби, погледа от въздуха към тропическите гори на Ангола с мъглата, надвиснала над върховете на дърветата, и внезапната стъписваща красота, когато хеликоптерът зави срещу водопад сред пищната зеленина на планината; спомняше си жената от народността масаи с бебе на гърдата, седнала на щайга, докато Страйк я разпитваше с мъка за предполагаемо изнасилване, а Трейси до него я заснемаше с камера.