Лятото и градът
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-261-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лятото и градът». Краткое содержание книги:
Лятото е магическо време в Ню Йорк и Кари е влюбена във всичко около себе си –бутиците за маркови дрехи, дивите купони и великолепните мъже. Вече има нови приятели, които я въвеждат в бяскавия и вълнуващ живот на Манхатън. Тук Кари среща Саманта и Миранда за пръв път.
— Как беше пътуването? — пита, приглаждайки косата ми.
— Страхотно! — възкликвам, мислейки си за всичките хубави мигове, които ни предстоят.
Той ми отваря вратата на колата и аз се вмъквам на предната седалка. Колата е стара, от 60-те години, с полиран дървен волан и блестящи никелови шайби.
— Това твоята кола ли е? — подкачам го аз.
— Не, на Питър е.
— Кой е Питър?
— Съпругът на Тийнзи — пояснява, включва двигателя, а после на скорост и рязко потегля. — Извинявай! — засмива се. — Днес съм малко разсеян. Не го приемай погрешно, обаче Тийнзи настоя ти да спиш в отделна стая.
— Защо? — смръщвам се ядосано, обаче вътрешно се радвам.
— Непрекъснато ме питаше на колко си години. Аз й казах, че това изобщо не й влиза в работата, и тогава тя започна да подозира нещо. Имаш осемнайсет, нали? — пита шеговито.
Въздъхвам, като че ли въпросът му е абсурден.
— Казах ти — второкурсничка съм.
— Просто проверявам, котенце — намигва ми закачливо той. — И не се страхувай да се опълчиш на Тийнзи, когато се налага. Може външно да се държи грубо, обаче има голямо сърце!
С други думи — абсолютна кучка.
Завиваме към широка чакълена пътека и паркираме пред красива къща. Предвид останалите къщи, които видях на идване, тази не е толкова голяма, колкото си представях, но въпреки това не е и малка. Някогашната стара къща е свързана с някаква импозантна постройка, която някога вероятно е била хамбар.
— Хубаво е, нали? — отбелязва Бърнард, забелязал погледа, с който оглеждам къщата. — Тук написах първата си пиеса.
— Сериозно? — възкликвам, докато слизам от колата.
— По-точно я пренаписах. Първият вариант го бях написал през деня, докато работех нощни смени във фабриката за бутилиране.
— Колко романтично!
— Навремето не беше. Но сега, като се обърна назад, може би наистина изглежда романтично.
— С една доза клише, може би? — срязвам го приятелски аз.
— Една вечер с колегите отскочихме до Манхатън — продължава той, докато отваря багажника. — И в един клуб случайно попаднах на Тийнзи. Тя настоя да й изпратя пиесата си, каза, че била агент. В онези години нямах никаква представа що е това агент. Но въпреки това й изпратих пиесата си и ето че тя ми отвори цялата си къща за лятото. За да мога да пиша. Необезпокояван.
— И беше ли наистина… необезпокояван? — питам, стараейки се да не показвам тревогата си.
Той се засмива.
— Когато ме безпокояха, беше по приятния начин.
По дяволите! Това означава ли, че е спал и с Тийнзи? И ако е така, защо не ми каза? Можеше поне да ме предупреди! Надявам се това да е последният неприятен факт за него, който ще открия през този уикенд.
— Направо не знам какво щях да правя без Тийнзи — отбелязва той и ме прегръща през раменете.
Вече сме почти на прага на къщата, когато се появява самата Тийнзи. Крачи бързо по каменните плочи на пътеката. Облечена е в екип за тенис и макар да не виждам сърцето й, става ясно, че най-малко гърдите й са огромни. Опъват силно материята на блузката й, стърчащи като два камъка, които вулканът като че ли всеки момент ще изхвърли нагоре.
— Ето ви и вас! — провиква се любезно и засланя очи от слънцето.
Застава точно пред мен и бързо изрича:
— Бих се здрависала, но точно в момента ръцете ми са потни. Питър е някъде вътре, но ако искате питие, повикайте Алис. — Обръща се и се насочва към тенискорта, въртейки ракетата.
— Изглежда приятна — отбелязвам, стараейки се да я харесам. — И има много големи гърди — допълвам, чудейки се дали Бърнард ги е виждал на живо.
— Фалшиви са — казва той.
— В какъв смисъл?
— Силикон.
Значи ги е виждал. Откъде иначе ще знае толкова много за тях?
— Какво друго по нея е пластмаса? — питам нацупено.
— Носът й, естествено. Обича да се изживява като Бренда — от „Довиждане, Колумб“. Непрекъснато й повтарям, че е по-скоро госпожа Робинсън, отколкото госпожица Патимкин.
— А какво мисли по този въпрос съпругът й?
Бърнард се ухилва и отговаря: