В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Във всеки от нас надделява човекът-пространство, който също силно желае да стане Божи Син като вечния му събрат — човека-време. За да се осъществи това, трябва да мине доста време. И най-важното — необходимо е да се осъзнае, че най-съществен критерий за прогреса е чистотата на помислите.
Беше ми весело да крача в Тибет. Но още по-радостно щеше да ми стане в родната Уфа, където щях да гледам жените в очите. Изведнъж си представих как цялата улица се пълни с хора и от очите им струи любов. Влюбените погледи ставаха все повече на брой. Какво пък — човекът-пространство е способен да се усъвършенства. Казах си, че хората на Шамбала отдавна са се научили да обичат истински.
Стигнахме до мястото, където бяхме разпъвали нашите палатки. Оттук бяхме поели към загадъчния Град на боговете. Обърнах се назад — Кулата на Шамбала вече не се виждаше.
Пак разпънахме палатките. Приготвихме си скромна вечеря. Пийнахме по малко спирт. Стомахът почти не ме болеше.
— Момчета! Утре потеглям към Мястото на гладния дявол… сам.
Мястото на гладния дявол
Сутринта на другия ден се надигнах по-рано от обикновено, което ми се случва рядко. По принцип ме събуждат с вик в ухото „Ставай!“ или с гъделичкане, което ми е много противно. Щом все пак стана, поне час се движа като зомби без мисъл в главата. Изобщо не се сещам за гимнастика или миене.
Рано или късно идвам на себе си и тогава си спомням, че съм шеф на експедиция. Започвам бурна дейност и се карам наляво и надясно, че късно поемаме по маршрута, като забравям, че причината за късното тръгване все пак съм аз. Когато всичко вече е приготвено, вадя несесера от найлоновата торба с вечно влажната хавлиена кърпа, която мирише на парцал за бърсане на под, и започвам процедурата по измиване. Особено внимание отделям на зъбите. Понякога дори забравям за лицето, да не говоря за врата. Случва се да извадя зацапано огледалце и докато се опитвам да видя лика си през петънцата кал, се бръсна, като мажа бузите си (разбира се, без гореща вода) с омекнало парче сапун, по което са полепнали малки камъчета. Не се уморявам да си повтарям: „Ама че физиономия, а!?“
Завиждам на брат си Алберт, който е „чучулига“, сутрин става лесно, приготвя закуска за всички, след което започва да реве: „Ставайте! Ставайте!“ Разбира се, ние спящите, дълго не се предаваме и дори понякога прилагаме хитрост, като потупваме палатката с ръка отвътре, за да засвидетелстваме, че вече сме будни. Но Алберт също не се предава и започва да удря с лъжица по канче. Най-доволен е, когато от палатката се подадат нашите сънени физиономии.
Сънената физиономия се отличава от всички състояния на човешкото лице по своята висока степен на непривлекателност, тогава понятието мачкано лице се изпълва със съдържание. Щом видя подобни лица, ръцете ми несъзнателно правят мачкащи движения и винаги си спомням изказването на моя приятел Юрий Иванович Василиев за женската красота. Той не пропуска да подчертае, че тя може да се види само сутрин, когато лицето не е покрито с „мазилка“.
Онази сутрин, когато се събудих учудващо рано, полежах в палатката с прояснена глава. Мислите ми кръжаха около разказите на Кетсун Зангпо, Бонпо-лама и монаха Тленнурпу за Мястото на гладния дявол, където имах намерение да се озова днес.
Бонпо-лама ми разказа навремето, че в района на Кайлас преди VII-VIII век от нашата ера е съществувало кралство на йогите, наричано Шанг-Жонг, където живеели последователи на йогийското учение. Те знаели мантри и чрез тях използвали тантрическата сила на Кайлас. С нейна помощ била построена столицата им — Тун-Лонг-Вали, тоест Вавилон. Това място, вече затрупано от пясъци, е омагьосано и сега се нарича Мястото на гладния дявол.
В главата ми изплуваха и беседите с Бонпо-лама за това, че е напълно възможно точно тук да са се извършвали експериментите, казано на съвременен език, за клониране на човека, адаптиран към суровите условия на Земята след Всемирния потоп. Големите хора (вероятно атлантите) са използвали „семена“ от арийската раса, запазени във Вара — гениите хранилища на Шамбала. Опитите продължавали, но скоро големите хора разбрали, че „създанието“ изисква грижи, понеже клонираните тибетци имали склонност да прегрешават. Затова недалеч от Кайлас бил изграден тибетският Вавилон, в който големите хора обучавали ниските на ръст тибетци как да живеят. Този процес продължил дълго, докато тибетците не се разпръснали по цялото земно кълбо.