Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.) [bg]

123. Отчаянието на Боорт, когато му съобщават за предполагаемата смъртна Ланселот

Тук се казва, че кралицата чакала дълго при извора завръщането на някой от своите рицари. През цялото време не спряла да плаче и да показва болката си, като проклинала часа и деня на идването си в гората, защото никога не била понасяла такава загуба като този ден. Девойките около нея също ронели горещи сълзи, но след деветия час се случило едно събитие. Раненият рицар, който бил хвърлил от седлото тримата другари, успял с цената на огромно усилие да проговори и попитал защо ридаят така.

— Сеньор рицарю — отговорила му кралицата, — в това няма нищо чудно, тъй като цветето на цялото рицарство увехна днес.

— Увехна? Кой всъщност е това „цвете на цялото рицарство“?

— Този, който ви победи.

— Как се казваше той?

— Той беше — отговорила кралицата — Ланселот от Езерото, синът на крал Бан от Беноик. Един рицар току-що отнесе главата му, окачена на дъгата на седлото си.

При тази новина рицарят паднал в несвяст и превръзката на раната му се отворила. Започнал да кърви толкова обилно, че цялата носилка се покрила с кръв и дамите изтичали да го задържат. Когато се съвзел, той се провикнал:

— Уви, къде е смъртта, че се бави да ме вземе? Без съмнение сега желанието ми е да не живея повече, щом е мъртъв този, който бе способен на всички подвизи.

Рицарят отново загубил съзнание и останал толкова дълго в несвяст, че дамите се страхували да не издъхне в ръцете им. След като дошъл на себе си, заровил ръце в косите си, като ги скубел с пълни шепи, и удрял чак до кръв лицето си с юмруци: