Последната одисея [bg]

Тя го изгледа намръщено, но накрая даде отново газ.

— Само една спирка.

Катерът продължи нагоре по течението, но по-бавно, като заобикаляше плитчини и бързеи. Водата беше толкова бистра, че дори в тези по-бурни участъци Грей ясно виждаше камъните и пясъка по дъното. Ставаше все по-плитко. Вместо да намали, Чарли увеличи скоростта.

Той я погледна.

Чарли не откъсна очи от реката, но го усети, че я гледа.

— Пазя корпуса — обясни тя. — Колкото по-бързо се движа, толкова повече той се издига над водата. Така газенето намалява.

А определено имаха нужда от всеки сантиметър.

Грей се хвана за парапета на десния борд на кабината.

Чарли стигна до завоя и го взе майсторски. Грей отново провери координатите на таблета и погледна напред.

— Ето там — каза той и посочи един вир с по-тъмна вода вдясно, където друг поток се вливаше в притока.

— Дадено — каза Чарли.

Тя насочи катера към брега и с последно стържене на кила върху скала се плъзна в дълбокото.

— Чудесно — рече Сейчан.

Чарли спря двигателя и лодката плавно спря, като заора нос в мекия пясък. Тя се обърна към Грей.

— Последна спирка, oui?

Грей погледна нагоре по канала, където водата беше разпенена от единия бряг до другия.

— Мисля, че по-нататък няма начин да продължим.

Обърна се към малкия приток. Бистрата вода течеше върху изгладени черни камъчета и по-светъл пясък през кедрова гора. По-нагоре падаше от висока отвесна скала.

Той заслони очи с длан и се загледа в ивиците скала в червено и охра от двете страни на водопада, мъчейки се да разчете пластовете като книга.

— Това ли е мястото? — попита Сейчан.

— Според радара пред нас има голяма кухина, но не може да се каже колко навътре продължава тя. След трийсетина метра навътре планините над нея не позволяват да се направи добро измерване.

— Значи трябва да идем и да видим — каза Сейчан.

Грей кимна.

— Да вземаме раниците и да тръгваме.

Не след дълго Грей остави Марли и Аги при лодката и поведе останалите нагоре покрай потока. Грохотът на водопада се засили.

Когато стигнаха подножието на скалата, по дрехите и екипировката им блещукаха безброй малки капчици.

След една пясъчна ивица водопадът, подобен на четириметров воал, падаше в кобалтов вир, който захранваше потока. Лъчите на следобедното слънце се пречупваха в дъга над водата. Въздухът беше по-свеж и определено по-хладен. Малка група палми от едната страна на вира навеждаше листата си към пръските.

— Прекрасно е — промълви Мария, загледана във водопада.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие.

— Не бих имал нищо против да се топна и да отмия прахта от себе си.

— Не сме дошли за това. — Грей погледна таблета си. — Според скенера кухината би трябвало да е някъде тук. Но не виждам никакъв вход.

Отец Бейли посочи.

— Ами зад водопада? Очите ли ме лъжат, или виждам нещо като пещера?