Край Рио де ла Плата

— Тук ли живее индианецът? — попитах аз.

— Да.

— Изглежда си е у дома. Щом над огъня ври нещо, значи тук има хора.

— Най-вероятно само жена му е тук. Я да видим какво вари!

Влязохме в тясното помещение. Монахът надникна в котлето и каза:

— В този съд се крие смъртта на стотици и стотици същества. Това е отрова за стрели.

— Наистина! Прочутата, или по-скоро спечелилата си зловеща слава индианска отрова! Нека погледна и аз!

Всъщност не видях нищо друго, освен вече споменатата клокочеща маса, която имаше зеленикав цвят и бе гъста като сироп. В котлето бе оставено парче дърво, изпълняващо службата на лъжица за бъркане. Брат Иларио по-разбърка кашата, извади дървото, по което беше полепнала част от гъстата маса, прекара върха на пръста си по пръчката, за да вземе малко от отровата, после я близна, за да я опита на вкус и каза:

— Да, отрова за стрели е. Познавам я по вкуса.

— Нима ядете от нея!?

— Не е опасно. В стомаха отровата е безвредна. Ужасното й въздействие се проявява само когато попадне в кръвта.

— Знаете ли рецептата й?

— Не. Индианецът не я издава дори и на най-добрия си приятел. Взема се сок от млечка, зъбите на огромни змии, заедно с торбичката, която е пълна с отрова, както някои билки и зелените мустачки на увивни растения, чиито имена не знам. Тези съставки се варят, докато течността се сгъсти като сироп. След изстиване се получава маса, наподобяваща сапун или смола, която преди използване винаги трябва да се подгрява.

— Колко дълго запазва качествата си?

— Може да се използва до година и половина, и то ако не плесеняса, или не стане чуплива. В нея се топят остриетата на стрелите, които индианецът държи ей там.

Изглежда монахът познаваше колибата много добре. Той се приближи до един от ъглите, вдигна малко вързопче от земята и го разтвори. Тогава видяхме, че в тръстиковата рогозка бяха увити петдесетина стрели, направени от твърдите и здрави бодли на едно пълзящо растение, които не бяха по-дълги от човешки пръст. Както си личеше по оцветяването им, върховете бяха намазани с отрова. За да могат да летят по права линия, другият край на стрелите бе снабден вместо с перца с пухчета от растението Bombax ceiba[41]. Тези мънички симпатични оръжия съвсем не изглеждаха толкова опасни, колкото са всъщност.

Подпрени на пода на колибата чак до върха на фуниеобразния й покрив стигнаха три или четири тънки кръгли пръчки, чието предназначение не можех да отгатна. Монахът взе една от тях, показа ми я и обясни:

— Куха е, нали? Това са цеви, с чиято помощ се издухват отровните стрели. Правят се или от съвсем гладки и прави палмови фиданки, или от бамбука Colihue.