Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Един по един се приземиха и другите акробати. Те отскачаха, стъпваха на земята и се нареждаха в полукръг зад Вирджилио.
Когато и последният зае мястото си, всички вдигнаха високо десните си ръце. После артистично ги смъкнаха надолу, така че да сочат към мен и Джими, и изрекоха в хор:
— Летящите Вивасементе летят за вас.
С Джими започнахме да ръкопляскаме, но се приближихме един до друг и спряхме да се усмихваме като деца.
Трупата се състоеше от мъже и жени, всичките красиви. Имаше и едно момиче на осем-девет и момче на десет. Те скачаха като газели, превъртаха се заедно, сякаш демонстрацията високо горе не изискваше особено усилие, сякаш беше просто игра.
През входа за изпълнителите, откъдето излязоха всички, влезе висок, много едър мъж с алена мантия на ръка. Той се приближи до Вивасементе и задържа мантията разтворена, докато звездата пъхаше ръце в ръкавите.
Носачът на наметалото имаше грубо лице с белези. Дори и от разстояние очите му изглеждаха стряскащи като на усойница.
Въпреки че си тръгна и ни остави насаме с шефа му, бях доволна, че носим пистолети. Искаше ми се да бяхме помислили и за агресивни кучета.
Тежката, но красива мантия беше от скъп плат, вероятно кашмир, с подплънки на раменете и големи ревери. С него акробатът придобиваше излъчването на филмова звезда от трийсетте, когато Холивуд все още не беше заменил блясъка с кича.
Усмихнат, тръгна към нас и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, че не е оставил времето да прави, каквото си иска с външността му. Блестящият черен цвят беше прекалено наситен, за да е естествен. Вероятно дължеше фигурата си на енергични и безпощадни упражнения в съчетание с диета, но годините бяха заличени от лицето му от множество скалпели.
Всички сме виждали нещастни жени, които започват с лифтинга на лицето прекалено млади и се подлагат на поддържащи операции прекалено често, докато се окаже, че на шейсет — понякога и по-рано — лицето им е опънато до озъбване. Челата им са като пластмасови. Не могат да си затворят докрай очите дори когато спят. Ноздрите им са винаги зачервени, сякаш постоянно им мирише на гадно, а подутите им устни са дръпнати и свити в нацупена полуусмивка, която неизбежно ни напомня на Джак Никълсън в ролята на жокера в „Батман“. Макар че беше мъж, Вирджилио Вивасементе изглеждаше като една от тези нещастни жени.
Той дойде толкова близо, че двамата с Джими неволно отстъпихме назад, което предизвика ехидната усмивка на домакина. Очевидно част от манипулативния му стил беше да навлиза в личното пространство на другите.
Когато заговори, баритоновият му глас се оказа по-близо до бас, отколкото до тенор.
— Вие, разбира се, знаете кой съм.
— Да, кажи-речи — каза Джими.
Само заради това, че десетгодишното момче, което донесе кутията, беше изплашено и заради агресивния подтекст на самите пари нямахме намерение да проявяваме вежливост, която не беше заслужил. Беше решил да играе на „Кой е голямото куче?“ и ние нямаше да лаем по-слабо от него.
— Във всеки край на света — заяви патриархът — всички знаят кой съм.
— Първо те помислихме за Бенито Мусолини — обадих се аз, — но се сетихме, че той никога не е бил въздушен акробат.
— А и Мусолини — продължи Джими — не се е съживявал от края на Втората световна война.
— А ти не изглеждаш като да си бил мъртъв толкова дълго — казах аз.
Вирджилио Вивасементе се усмихваше широко, а усмивката му все повече заприличваше на рана от нож.
Лицето му беше много стегнато и не можех да усетя нюансите на усмивката му, но прочетох мислите в очите му, докато ни слушаше. Беше човек, който не притежава каквото и да било чувство за хумор. Никакво. Нула. Нищо.
Той не разбра, че се шегуваме, и понеже не усети тона и смисъла, не осъзна и че го обиждаме. За неговите уши това бяха безсмислици и той се чудеше дали не сме умствено изостанали.
— Преди много години летящите Вивасементе спечелиха световна популярност — високопарно изрече той — и аз имах възможността да купя цирка, в който работех. И в момента има три цирка „Вивасементе“ с представления по целия свят.
Джими се престори, че не му вярва:
— Истински циркове? Имате ли слонове?
— Разбира се, че имаме слонове! — заяви Вивасементе.
— Един? Два?
— Много слонове.
— Имате ли лъвове? — попитах аз.
— Стада от лъвове!
— Тигри? — попита Джими.
— Озъбени орди от тигри!
— Кенгура?
— Какви кенгура? Няма цирк с кенгура.
— Няма цирк без кенгура — настоя Джими.
— Абсурд! Какво знаеш ти за цирка!
— Имате ли клоуни? — попитах аз.