Пророчество

Донякъде написах книгата, за да разкажа на децата си как са стигнали дотук, през какви бурни морета и опасности сме минали. Искам да знаят какво е семейството. И какво не е. Искам да знаят колко обичани са били, в случай че не живея достатъчно дълго, за да го кажа на всеки от тях по сто хиляди пъти.

Донякъде я написах заради жена ми, за да знае, че без нея можех да умра още на първия от петте дни. Всеки от нас си има собствена съдба, но понякога две съдби се вплитат толкова здраво, че ако Божият пръст пререже едната, прерязва и другата.

Написах я и за да си обясня живота. Мистерията. Хуморът, тъмнината и светлината, които са основата и тъканта на гоблена. Абсурдът. Ужасът. Надеждата. Радостта, тъгата. Господ, който никога не стигаме, освен по околни пътища.

В това не успях. Остават по-малко от четири месеца до трийсет и първия ми рожден ден. Преживях много, натрупах всички тези думи и въпреки това мога да обясня живота толкова добре, колкото можех и когато Шарлот Колман ме спасила от съдбата на Пунчелино. Не мога да отговоря на въпросите на живота, не разбирам начина, по който се развива. Не мога да го обясня, но, Господи, как го обичам! И тогава, след седемнайсет месеца мир и щастие, дойде утрото на петия ден, 16 април.

Бяхме подготвили всичко, което опитът ни беше научил да подготвяме, но знаехме, че въобще не е възможно да се подготвим. Моделът може да бъде предположен, но не и предвиден.

Понеже живеехме с лекарски режим и не искахме децата ни да живеят по друго разписание, те се обучаваха в къщи. Уроците им започваха в два през нощта и свършваха в осем сутринта, след което закусваха с нас, играеха на слънце или в сняг и си лягаха.

Обикновено за класна стая им служеше гостната и от време на време кухнята. Майка им беше тяхната учителка, и то каква. Ани беше отпразнувала седмия си рожден ден миналия януари с торта във формата на бъбрек. След няколко месеца Люси щеше да навърши шест, а Анди уверено пътуваше към пет. Обичаха да учат и бяха дяволски ученици в най-добрия смисъл на думите.

Както обикновено във фаталните ми дни не отидох на работа. Ако мислех, че ще има полза да завържа крокодили около къщата и да закова всички прозорци, щях да го направя. Вместо това помогнах на децата за уроците и после приготвих закуска.

Бяхме на кухненската маса и хапвахме ягодови вафли, когато на вратата се позвъни.

Люси отиде на телефона, сложи ръка на слушалката и се приготви да набере 911. Ани взе ключовете за колата от стената, отвори вратата към мокрото помещение и гаража, готова за бягство на колела. Анди изтича към тоалетната да се изпишка, за да е готов за излитане. Лори ме съпроводи до свода между гостната и хола и бързо ме целуна. Отново се позвъни.

— Средата на месеца е, сигурно е вестникарчето — казах аз.

— Да.

Не толкова в чест на деня, колкото за прикритие на кобура, носех хубав спортен костюм от туид. Във фоайето плъзнах ръка под палтото.