Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
През високия френски прозорец до вратата можех да видя посетителя. Той ми се усмихна и поднесе към мен сребриста кутия с червена панделка.
Изглеждаше около десетгодишен, симпатичен, с черна лъскава коса и зелени очи. Панталоните му бяха от сребриста материя; червената му копринена риза беше украсена със сребристи копчета. Върху ризата носеше лъскаво сребристо сако с копчета в сребрист и червен цвят, завъртени в спирала.
Изглеждаше така, сякаш се подготвяше за имитатор на Елвис.
Ако вече и десетгодишни момчета идваха, за да ме убият, то сигурно щях да умра, без да роптая. Със сигурност нямаше да убия малко момче, независимо какви са му намеренията. Когато отворих вратата, той попита:
— Джими Ток?
— Аз съм.
Поднесе кутията, усмихна се като предводител-талисман на парад в деня на щастието и каза:
— За теб е!
— Не го искам.
Усмивката му стана още по-широка.
— Но то е за теб.
— Не е от теб. Кой те изпрати?
Усмивката угасна.
— Господине, за Бога, вземете тъпата кутия. Ако се върна с нея в колата, той ще ме пребие от бой.
На бордюра стоеше сребриста лимузина мерцедес с червени ленти и тъмни стъкла.
— Кой? — попитах аз. — Кой ще те бие?
Вместо да пребледнее, лицето на момчето стана сивкаво кафяво.
— Много дълго се задържах. Ще иска да знае за какво сме говорили. Не трябва да говоря с теб. Защо ми го причиняваш? Защо ме мразиш? Защо си толкова подъл?
Приех кутията. Момчето извади веднага усмивката на талисман, поклони ми се и каза:
— Приготви се за магията!
Нямаше нужда да размишлявам къде съм чувал тази фраза.
Той се завъртя — буквално се уви на сто и осемдесет градуса като пумпал — и слезе по стълбите. Забелязах, че беше със странни обувки, подобни на балетни пантофки, меки, с тънки подметки. Бяха червени.
С необичайна грация той слезе по стълбите и сякаш заплува към мерцедеса. Качи се отзад в лимузината и затвори вратата. Не можах да видя шофьора или някакви други хора вътре. Лимузината отпътува, а аз внесох опакованата като подарък бомба в къщата.
64
Кутията стоеше на масата в кухнята, блестяща, интересна. Не вярвах, че наистина е бомба, но Ани и Люси бяха убедени, че не може да е нещо друго.
Със самодоволно пренебрежение към способностите на сестрите си да анализират заплахи, Анди заяви:
— Не е бомба. Това е отрязана глава, натъпкана в кутията и с улика между зъбите.
Никой не можеше се съмнява, че е правнук на Уина по темперамент, ако не по кръв.
— Това е тъпо — каза Ани. — Улика за какво?
— За загадка.
— Каква загадка?
— Загадката кой е пратил главата, глупачке.
Ани въздъхна с престорено раздразнение:
— Ако този, който е пратил главата, иска да разберем кой я е изпратил, защо просто не си напише името там.
— Къде там? — попита Анди.
— На нещото каквото и да е там, между зъбите на тъпата глава — уточни тя.
— Ако има глава, ще повърна — каза Люси сериозно.
— В кутията няма глава, сладурчета — обеща им Лори. — И бомба няма. Не доставят бомби в лъскави сребристо-червени лимузини.
— Защо не? — попита синът ни.
— Никой не прави така — каза Ани.
Лори взе ножица от кухненското чекмедже и отряза червената панделка.
Като поогледах кутията, установих, че ставаше точно за глава. Или за баскетболна топка. Ако трябваше да залагам на едно от двете, бих си заложил парите на главата.
Преди да вдигна капака, Ани и Люси поставиха ръце на ушите си. Бяха по-загрижени за шума от експлозията, отколкото за последствията. Под капака имаше лист бяла опаковъчна хартия.
Анди беше коленичил върху един стол, за да вижда по-добре и когато посегнах към хартията, ме предупреди:
— Може да са змии.
Вместо змии обаче имаше пачки двайсетдоларови банкноти.
— Охо, богати сме! — заяви Анди.
— Това не са наши пари — каза Лори.
— Чии са тогава? — учуди се Ани.
— Не знам — отвърна Лори, — но знам, че са лоши пари и не можем да ги задържим. Мога да усетя дяволската им миризма.
Анди подуши парите:
— Не ми мирише.
— На мен ми мирише само на боба на Анди от снощи — заяви Ани.
— Може би парите са мои — предположи Люси.
— Не и докато съм ти майка.
Всички заедно извадихме парите от кутията и ги натрупахме на масата, за да можем да усетим миризмата по-добре.
Имаше двайсет и пет пачки с двайсетдоларови банкноти. Всяка пачка съдържаше по сто банкноти. Петдесет хиляди долара.
В кутията имаше и плик. От плика Лори извади обикновена бяла картичка, надписана от едната страна. Тя прочете картичката и промърмори: