Кралицата на ангелите

— В сънищата… — започна тя, но спря да си отхапе от сандвича. — Сънувал ли си някога, че изпитваш толкова силно чувство, толкова истинско чувство, че започваш да плачеш в съня си? Да плачеш така, все едно че цялата болка, която някога си чувствал е изчезнала и ти си пречистен?

Мартин поклати глава.

— Не и в моите сънища — сви рамене той. — Но мисля, че нещо подобно ни се е случвало в Страната няколко пъти. Да работим така близо един до друг като брат и сестра. Мисля, че мъжкият аспект в моята личност е много близък до женския аспект в твоята личност.

— Това трябва да е добре — каза той.

— Така е… стига двете да са противопоставени един на друг в Страната. Но ти знаеш, че личността ти в Страната се различава от това, което виждам тук, отвън.

— Неизбежно е — промърмори той. — И все пак, ти си знаеш какъв съм наистина.

Тя се засмя и тъжно поклати глава.

— Не е достатъчно. Слоевете. Запомни го. Не забравяй, че сме цялостен комплекс — от най-горната част до дъното, всички слоеве.

Мартин знаеше, че е права.

— Но аз не ги смятам за пречка. Слоевете имам предвид. Винаги си спомням личностите, които срещам в Страната.

— Мартин, аз те вбесявам.

Той я погледна смаян.

— Но…

— Искам да кажа, че те притеснявам.

— Предполагам, че и аз също те притеснявам.

— Да. Ние не се разбираме така добре извън Страната. Не можем да влезем в крачка. Знаеш, че опитах… ние опитахме.

— Прехвърляне. Прехвърляне един към друг — предположи той мъгляво.

— Ние отново ще бъдем заедно — продължи тя взирайки се в него настойчиво и сериозно. — И Господ знае, че трябва да работим заедно.

Той се съгласи с леко кимване.

— Чувствах това търкане между нас — каза тя.

— Не търкане, а угасваща надежда — поправи я Мартин.

— Бях реалистка — продължи тя. — Надявам се, че и ти си реалист.

— Оо, не съм такъв реалист — призна Мартин с въздишка. Не искаше да разкрива душата си пред нея, не искаше да се отдаде на този безнадежден копнеж, да събуди съжалението й като й каже колко самотен е бил през изминалите няколко години и колко пъти си беше мислил за нея, за дом и спокойствие. Карол, сред много слоеве вътре в себе си, пазеше една бариера, която издигаше в случай на съжаление. Всяко друго нещо би било по-добро от самосъжалението.

— Нека да сменим темата — поклати глава Мартин. — Ти си била в Страната на Джил. Как беше там?

Карол обичаше да говори с него, да работи с него като професионалист. Скоро щяха да потънат в дълбока интимност, която нито една брачна двойка не е познавала, но няма да има нищо друго, никакъв домашен уют и спокойствие. Нищо от това, за което подсъзнателно си беше мислил Мартин. Тихи часове, прекарани в някоя хижа, отвън има сняг, а те четат новините по плочите си и гледат Литвид, усмихвайки се един на друг. Мир и вярност.

— Беше чудесно — каза тя. — Доста необичайно и съвсем не като… изобщо не като при хората. Джил не се е самоосъзнала. Тя е брилянтна — може би е с повече ум, отколкото който и да било човешки индивид. Но тя самата не знае коя е. И все пак, още в ранните си години, Джил успя да изгради нещо, което поразително прилича на Страна. Нейните програмисти го откриха преди няколко години. Самюел Джон Бейкър — той е третият главен дизайнер и програмист след Роджър Аткинс и Каролин Пастор — ме извика след като ИПИ беше затворен. Аз го познавах от училище. Работихме заедно, за да си обясним защо Джил има Страна. В ранната си фаза, преди петнадесет години, Джил беше съставена върху части от личностите на петте главни дизайнера — Аткинс, Пастор, Бейкър, Джоузеф и Джордан Мобус.