Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Мери търпеливо гледаше как работи наното. Беше се получил една локва от паста и деформирани предмети, която постепенно се разширяваше в закръглена издутина. Вътре в нея наното формираше някакъв предмет като ембрион в яйце.
Още пет минути. В къщата беше тихо. Отвън долиташе ехото от хълмовете и планините наоколо. Мери си затвори очите, преглътна и събра мислите си.
Колко близо беше островът до гражданска война? Колко близо беше тя до това да я нарекат шпионка? Представи си как Сулавиер, нейният палач, говори за лоялността си към полковник Сър.
Сега издутината заприлича на буца. Мери можеше вече да различи основната форма. Ръкохватка, пълнител, мерник, цев. От едната страна излишната суровина беше избутана встрани. От другата страна се оформяше друга издутина — резервен пълнител.
— Готова ли сте госпожице? — попита Сулавиер през вратата. Тя за малко не подскочи. Той беше подранил. Без съмнение го бяха информирали за съобщението й, тя се държеше като лошо момиче.
— Почти — извика тя. — Още няколко минути.
Бързо си опакова куфара и хвърли отпадъците в кофата за боклук. Изми си лицето в банята, погледна се в огледалото, подготвяйки се за това, което можеше да се случи.
Тя взе новосъздадения пистолет от масичката и го постави в джоба на якето си. Той беше тънък и не го издуваше. Наното на тоалетката стана по-компактно и пропълзя обратно в дръжката на четката за коса. Бяха му нужни хранителни заряди, за да извърши още някое чудо: да потопи четката в кутийка с кола можеше да свърши работа, така й бяха казвали. Мери сглоби частите на четката и я пъхна в куфара, затвори капака, отмести стола от вратата и я отвори. Сулавиер се беше облегнал на стената в коридора и си разглеждаше ноктите. Той я погледна тъжно:
— Твърде много време, госпожице — каза той.
— Моля?
— Чакахме ви твърде дълго. Скоро ще се стъмни. Няма да ходим до Леоганес.
— Къде тогава? — попита тя.
— Оставям това на инстинкта си — каза Сулавиер. — Във всеки случай далече оттук, и то скоро.
Тя се чудеше как беше получил инструкциите си. Може би имаше имплантиран приемник, въпреки че тя предполагаше, че тази технология не се среща често в Хиспаниола.
— Опитах да се свържа с началниците си, но не успях — каза Мери.
Той повдигна рамене. Цялото му сияние и жизненост се бяха изпарили. Разгледа я с полузатворени очи, облегната назад глава и безизразни устни.
— Беше ви казано, че това е невъзможно — той наблегна на всяка дума.
Тя му върна същия поглед, едното ъгълче на устата й беше провокиращо повдигнато.
— Все пак, бих предпочела да остана в тази квартира — каза тя.
— Не вие решавате.
— Но нямам нищо против да отида до Леоганес.
— Госпожице, не сме деца.
Тя се усмихна. Отношението му несъмнено се беше променило, вече не й беше защитник. Нямаше нужда да потвърждава промяната и тя самата се държеше различно.
— Никога не съм мислила, че сте дете.
— В някои отношения ние сме много изтънчени, дори повече, отколкото можете да си представите. А сега да вървим!
Мери си взе куфара. Той насила го изтръгна от нея и я последва надолу по коридора. Минаха покрай Жан-Клод и Розел, които стояха в дневната с каменни лица и скръстени ръце.
— Благодаря — кимна им Мери и се усмихна любезно. Те изглеждаха шокирани. Ноздрите на Жан-Клод се разшириха.
— Хайде да вървим — повтори Сулавиер.
Мери пъхна ръка в джоба на палтото си.
— Те ще дойдат ли с нас? — попита тя.
— Розел и Жан-Клод ще останат тук.
— Добре — въздъхна Мери. — Както кажете.
50
Да обядват на полянката пред ИПИ нямаше да бъде разумно. Освен това от океана подухваше хладен бриз. Карол и Мартин излязоха през задния сервизен вход, преминаха покрай бетонни стени и отидоха по една тясна асфалтова пътека до горичката зад оградата. Мартин гледаше гърба й, докато тя вървеше пред него измежду евкалиптите. Носеше чанта със сандвичи и две кутии бира. Той беше взел одеяло. От време на време тя грациозно ритваше някое и друго листо по пътеката. След известно време се обърна и каза през рамо:
— Заповядвам ти за няколко минути да си избиеш работата от главата.
— Страхотна заповед — каза той.
— Там трябваше да има… Ето я — каза тя триумфиращо като сочеше една малка полянка между дърветата покрита със суха неокосена трева. Тази местност не беше в границите на околността, за която се грижеха градинарите на ИПИ.
Те излязоха от пътеката и проснаха одеялото върху тревата в пълно мълчание. Седнаха едновременно и тя извади сандвичите.
Океанският бриз ги беше последвал. Бяха леко облечени и Мартин почувства как по ръцете му преминаха тръпки.