Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Нали ние, хората, управляваме живота си, ние сме неговите творци.“
Недялко Атанасов Недялков, единадесетокласник от Варна: „Светът е изпълнен с тъга и жадува изцеление. Нямаме очи, за да видим, уши, за да чуем и сърца, за да ни заболи…
Земята на Ботев… Тя е същата. Ние безразсъдно сме се променили. Объркани, лишени от корен, сиротни, бедни духом забравяме за скритите в нея съкровища. Подобно на сина от библейската притча някога ще се върнем при нея — и може би по-добри. Дали ще ни приеме?“
Диляна Георгиева Бахчеванова, десетокласничка, гр. Пловдив: „Където расте дървото на надеждата, е домът на българската душа. Не едно дърво, а цяла гора, не един Ботев, а цял народ и една държава — майка България. Ботев е символ, знак, ярка звезда, която ни напомня да запалим пламъчето на родолюбието в сърцата си и никога да не губим тази искрица надежда — пред каквито и мъгли и бури да преминаваме.“
Калоян Пламенов Киранов, седмокласник от Разград: „Той ни показва как в компютърно време по стих се въздиша.“
Антония Маркова: „Някъде там, където пламна революцията, която ти помниш, сега блестят заревата на търговските центрове, на тунела под Ла Манша, на площадите и стъклените дворци. Не съм жадна за онази светлина, Войводо, но я искам тук и сега. Искам светлина за България!“
Явор Петров Иванов, осмокласник от София: „Не мога да не те обичам — ако те няма, значи и мен няма да ме има… Затова желая ти да пребъдеш! Да бъдеш моята обетована земя.
Да бъдеш не само Истина, но и Бъдеще!“
Преди петнадесетина години ходехме често на лов в землищата на моето бедно село Краводер с големия български и световен писател Йордан Радичков. Той не се вживяваше толкова в лова, колкото в красотата на природата. Забелязваше всяка отрупана с плод шипка и трънка, всяка открита поляна, слог, дол.
И го гледах веднъж как приклекна при едно мъничко, педя на педя кладенче. Очите му светят. Навежда се, пие глътка вода. Плисва само шепа на лицето си.
— Някога — каза Йордан Радичков — землищата ни бяха осеяни с кладенчета. Хората ги знаеха, почистваха, поддържаха. Кладенчетата — това са оченцата на природата.
После, досами брега на Ботуня, видя друго кладенче. Ние му викаме „Паничка“. Това е кладенче на три — четири метра от реката, в каменния й десен бряг. Водата идва от склона, пивка е, после се оттича в Ботуня. Йордан Радичков стоя дълго над тази „паничка“, чиято форма е изваяна като се трие камък о камък. Моите съселяни тук пият, а като се връщат от работа наливат за домовете си вода.
Друго „оченце“ на природата.
Това, което правят младите участници в Националния конкурс „Живеем в земята на Ботев“, е едно ново „оченце“ на българската култура. Това са стотици оченца във всички градове и села, във всички кътчета на Отечеството.
Колкото и да ви е трудно, млади талантливи деца на България, не позволявайте да ви превземат озлоблението и бездействието. Болката от това, че някъде живеят много по-добре от нас е разбираема. Но не винаги тлъстите банкови сметки, надутите портфейли и тежките джобове са самото щастие. Вие сте израснали високо — с прозренията, с любовта и красотата в душите си. И когато един ден застанете очи в очи — ще се види широтата и безкрая на вашия вътрешен живот, по-трудно постижимото човешко щастие. Щастие, непостижимо само с имане, пари, скъпи автомобили и яхти.
Забелязал съм колко често в скъпото пространство са заключени бедни, в сравнение с вашите, души.
Помнете, че обичта — към Отечеството, към родния край, към семейството, към приятелите — е по-голяма от всичките трудности, пречки и злини. Гордейте се с оная гордост на прекрасната ни поетеса Дора Габе:
Аз ви обичам и ви благодаря.
Ако напомня финала на стихотворението „Къщата на Васил Левски“, писано за един от миналите конкурси от шестокласничката Ани Тонева:
то смея да кажа, че именно вие сте онази „непобеждавана България“, която утре ще изправи горда снага и към която с нескривана възхита ще гледа не само горделивата Европа, но и светът.
май 2004 г.
Из „Дневник, 2003 г.“
Декември е. Стефановден. И Стоянов. Празнотата в къщата ни (без Елена) е голяма. Дъщеря ми Сребрина се мъчи да я запълва. Насилва ме да звъня на приятели. Гледам бележника: Стефан Продев го няма. Стоян Даскалов — също. Стефан Брезински — не искам. Стефан Цанев — звъня: