Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Всяка година, в провеждания Национален конкурс „Живеем в земята на Ботев“ участват близо толкова деца и юноши от родината, колкото бе Ботевата чета. Всяка година една Ботева чета на мисълта и чувството прелита от всички краища на България до града под Околчица. За да преосмисли подвига и поетическия гений, да преоткрива пророчествата на този, който не може да се мери с обикновена мярка, и който остана единствен и неповторим, велик и безсмъртен като народа. Да доказва своята любов към Христо Ботев. И към родната земя. Както красиво го каза през 1996 г. петокласничката Лидия Стоянова:
В стихотворението „Контрасти“ тя е още по-поетична:
През 2000 година мъдро продължи четвъртокурсничката от София Павлина Михайлова:
Националният конкурс за есе и стихотворение на тема „Земята на Ботев“ приключва в началото на Ботевите дни във Враца и веднага продължава неговият нов кръг. И мислите на млада България с надежда са насочени към Околчица.
Както е написала в стихотворението си „Обречена земя“ седемнадесетгодишната Милена Николова от Сливен. И както продължава шестнадесетгодишната Вася Николаева Христова от Шумен:
Младите поети и есеисти виждат Поета като жив и се обръщат към него като към жив. Мирослав Младжов от Благоевград пише в своето есе: „Дори по пътя към неговата голгота във Врачанския балкан няма онази бездна между живота и смъртта, между миналото и бъдещето. В този негов път има нещо възторжено, възвишено — това е пътят на смъртния към безсмъртието, преминаване от временното към вечното… Нали Ботев като поет живее хиляда живота заради нас, а все пак съществува много кратко: едно пламъче, пламнало, духнато от вятъра на времето и изгоряло“.
Младите от мисловно — чувствената чета на Ботев обичат родината си като него. Ето Моника Янкулова Стоянова, от София:
Но младите виждат родината повече като „България — болка, земя — мъченица“. Тези думи са на Полина Писарска, както и тъжния финал на стихотворението й:
Десетокласникът Мерел Невзат от Силистра пише през 1996 г.: „Днес коалициите са неизброими, защото мнозина жадуват да са сред най-силните, а не само жаждата ги подтиква, Войводо, властта е сила, а силата е… пари! Много пари, толкова много, че струват повече от съдбата на един народ и бъдещето на Родината…
«Победителите не ги съдят» — сигурно е така, Войводо, но е дълбоко непочтено!
… Един път годишно се връщат към тебе, Войводо, за да погалят съвестта и честолюбието си… Защото венците са… за тях! И песните са за тях… И банкетите… И белите погачи, които ти не дочака…
… Днес посрещаме по парите и обещанията, днес се делим на «такива и… останалите». Не искам да съм от «останалите», Войводо. Защото това е моя Родина. Тук е и моят дом. И моята улица. Най-хубавите места на тази Земя“.
Боли ги младите, боли ги. Христина Кънчева от Стара Загора пише:
Дора Янчева от Ямбол: „Вместо да я променим, прибавихме още бръчки… Ние, горди наглед, тръбяхме успеха си, но вътрешно треперехме, че не сме имали по-голям провал“.
Лауреатката за 2000 година за поезия Гергана Косева е още по-остра: