Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

Уотс, Суеринген и Брустър29, които се срещаха за пръв път, бяха настанени в няколко скромни кабинети на 12-я етаж на „Улуърт Билдинг“ и започнаха да работят върху проекта на помпата. Професор Бурс надълго им обясни принципа на своето уплътнение и изказа убеждението, че то ще се окаже сполучливо. Джордж Уотс беше много впечатлен от сложните тестове, които бяха извършени в чудесно екипираната Колумбийска лаборатория. Суеринген обаче беше скептичен и продължи да разработва своята идея, споделяйки това с Уотс, който отговаряше за проекта на помпата. Уотс беше много окуражен, че само за няколко дни се бяха появили два модела за уплътнения, а разчиташе и на нови идеи. Той натовари Суеринген да създаде универсално устройство за изпитване на уплътнения, с чиято помощ да могат да се проверяват различните модели.

Корпорацията „Шарплес“ беше успяла да изработи два варианта на уплътнението на Суеринген, когато от пилотната инсталация на „Келекс“ в Ню Джърси пристигна новината, че моделът на Бурс не е издържал изпитанията. От този момент цялото внимание се съсредоточи върху идеята на Суеринген.

Едва тогава той успя да убеди Кийт да се изработят скъпите и сложно действащи модели в реален мащаб. Колумбийската лаборатория прояви готовност да се включи в някои от етапите, а Суеринген, който разбираше, че някои математични изчисления, нужни за разработката му, надминават неговите възможности, прие с удоволствие. Бурс и цялата му група се захванаха да помагат на „Келекс“ при изработката на моделите.

След като бе приет революционният принцип на Суеринген, възникна нов проблем — от какъв материал да се изработи уплътнението? Изборът се оказа много по-труден, отколкото очакваха в „Келекс“. Почти всички известни метали и сплави бяха елиминирани, защото не издържаха на корозивното действие на урановия хексафлуорид. Списъкът на възможните материали се оказа съвсем късичък.

След като бе избран корозионно-устойчив материал, възникна друг проблем. За да се получи пълна херметичност, уплътнението би трябвало да бъде изработено с невероятна, почти фантастична точност. Стандартните отклонения в промишлеността достигаха от една хилядна до една десетохилядна от сантиметъра, а Суеринген и Уотс твърдяха, че трябва да се постигне точност от порядъка на една милионна част! Тъй като не съществуваше уред с подобна точност, се наложи създаването на специален метод, при който се отчитаха разлики в дължината на светлинните вълни при измерването.

Тогава металурзите откриха, че материалът, посочен от Суеринген, е нестабилен и си променя характеристиките при различни температури. С други думи, при работа на помпата материалът на уплътнението се нагрява и ще се разшири, а в покой — обратното, ще се свие, но няма да достигне до изходните размери, в резултат на което уплътнението ще започне да пропуска.