Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Пътят за Оук Ридж се извиваше през красива хълмиста местност, потънала в зеленина след обилните валежи в началото на 1943 г. В самия Оук Ридж гледката беше съвсем различна — стотици булдозери разораваха всичко и изравняваха огромната строителна площадка, потънала в лепкава червеникава кал. Всекидневните дъждове превръщаха калните непавирани улици в най-голямата трудност за десетките хиляди хора, ангажирани в проекта. Както всички други момичета, и Пат нахлузваше тежки войнишки ботуши, за да изгази до кафенето през дълбоката до глезените кал, а майка й не я пускаше вкъщи, преди да ги е оставила в мазето.
Бащата и майката на Пат не научиха никога какво точно върши дъщеря им — тя се беше заклела да не обсъжда работата си с никого и строго пазеше тайната. Единственият й брат служеше във флота и Пат беше горда, че тя също помага на родината си. Родителите й знаеха, че работи по някакъв военен проект и единственото им изискване беше да живее в къщата им в Ноксвил. Баща й не можеше да се съгласи 18-годишната му дъщеря да спи в женските общежития в Оук Ридж, но все пак Пат получи разрешение да прекарва почивните дни там и да ходи с другите момичета на танци.
За самия завод Пат не знаеше повече от родителите си. Скоро след завършване на гимназията тя бе прочела една обява в местния вестник и се яви в бюрото на „Тенеси-Истман“ в Ноксвил. Малката стая беше претъпкана с момичета, които чакаха на опашката. Тя попълни формулярите за постъпване и зачака проверката на службата за сигурност. Казаха й само, че работата е много важна за отбраната и е много секретна. Когато пристигна разрешението, снеха й отпечатъци и й дадоха пропуск. След това я подложиха на тестове за сръчност, внимание и способност да сглобява различни части. Накрая я заведоха в Оук Ридж, където й показаха един ограден участък, наречен Y–12, и тя постъпи на работа в зданието с означение Алфа 1.
Следващите седмици преминаха в лекции и тренировки за работа с огромни контролни пана, прилични на телефонни табла с много ключове и циферблати. Тези пана се наричаха „кабинки“. Обясниха й как да отчита показанията на уредите, да си записва данните и да работи с копчетата. Въпреки различните слухове, че в Оук Ридж се произвежда някакъв отровен газ или самолетно гориво, Пат Патерсън никога не разбра какво точно прави.
Човекът, който си пиеше лимонадата на бара, не беше от Мърфисбърг, Тенеси, но изражението на лицето му беше приятелско и любезно.
— Как се казвате? — попита той момичето зад щанда.
— Хелън Хол.
— Това ли ви е първата работа?
— Да. Току-що завърших гимназия.
Тя беше 18-годишна и в дрогерията й плащаха 27,50 долара седмично — добра заплата за начинаещ.
— Искате ли да помогнете за отбраната и да печелите повече? Работя към „Тенеси-Истман“ и търся момичета като вас за едно много важно предприятие в Ноксвил. Началното заплащане ще бъде 75 цента на час при шестдневна седмица.
Никъде във фабриките наоколо не плащаха толкова, а лозунгът „да помогнем на момчетата“ беше много популярен през 1943 г. Примамлива беше и идеята да се види малко свят. Решението на семейния съвет се повлия и от доброто име на компанията „Истман Кодак“. Почти всеки в Тенеси имаше приятел, който работи в тази компания и хвали премиите, работническото участие в печалбите и доброжелателната администрация. Компанията не познаваше стачките и трудовите конфликти, в нея дори нямаше профсъюзи.
Хелън и една нейна приятелка от училище изтеглиха парите от четири военни облигации — единствените им спестявания — и се качиха на автобуса за Ноксвил. В града нямаше свободни квартири, но компанията им намери стая с две легла в една къща в Меривил. На следващата сутрин служебният автобус ги отведе до бюрото за набиране на работна ръка и те прекараха почти целия ден в попълване на формуляри.
След формалностите ги натовариха на стари автобуси-ремаркета, които работниците наричаха „конски вагони“. Това не беше преувеличено — прави, натъпкани един до друг и полузадушени от жегата, пътниците едва понасяха бавното пътуване по изровения път до вратите на Оук Ридж. Там ги посрещнаха пазачите, които като подозрителни митничари старателно провериха пропуските и багажа им. Един от тях се качи на стъпалото на автобуса и го придружи до площад „Джексън“, където всички момичета бяха ваксинирани срещу тиф, тетанус и дифтерия.
Хелън и нейната приятелка получиха хубава стая с две легла в общежитието — леглата, шкафът с чекмеджетата и гардеробът бяха от светло дърво, а на всеки етаж имаше и баня с душове.