Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Самодивата все още се мъчеше да се изправи, заклещена между стената и останките на капана. Според правилата на учението, тя бе „съвсем леко ранена“ и не изискваше специални грижи. Предвид обстановката не бе задължително да ѝ се помага.
Радослав протегна ръка. Но не с мисълта, че прави нещо за играч от своя отбор.
В отговор тя гневно блесна с открай докрай потъмнели от напрежение очи и се озъби, което мигновено го вбеси и той също показа венци изпод шлема си:
— Не ми се прави на горда ма! — кресна ѝ на български. Вкопчвайки бронирана ръкавица в ризницата ѝ, насила я изтегли на крака.
Лекото тяло чак подлитна нагоре, косата ѝ се люшна — черна с отливащо като гарваново крило зелено. Пагар почтително и далеч по-кавалерски подаде падналата каска на девойката. Тя му я изтръгна припряно от ръцете, без да го поглежда. Продължаваше да мери Радослав с убийствено-сърдит поглед. Дичо ѝ се сопна:
— Не ме зяпай, не съм ти изял попарата! Действай сега! Хайде, Гари!
Двамата чифтаци хукнаха нататък по коридорите в търсене на мишени.
Отрядите напуснаха превзетата крепост. Към нея веднага тръгнаха групи да я възстановят и оборудват за тренировка на следващите дружини.
Преминалите изпитанието воини се събираха край квирините си. Потни, мърляви, уморени. Доста от тях — нацупени.
Съвсем малко от щурмуващите имаха истински наранявания — предимно ожулвания и навехнати крайници. Тях ги обхождаха лечителите.
Отрядникът махна на войниците си да седнат в кръг. Изчака ги да се напият с вода и да си наплискат лицата. Сетне започна да сочи с пръст и да изрежда:
— Ти посече пет вражини, но уби трима невинници и се закапани на външната страна. Поумувай здраво где сгреши. Ти пък димощитната си маска забрави и сега гледалца ти право не виждат… я иди при наудугу… Ти добрестигна втората стена, ала насетне…
Радослав се чувстваше като парцален от умора. Не слушаше командира. Ветрец рошеше косата му и всичко би било почти добре, ако не бе напипал, че в ухото му липсва Пресияновата обица.
Някъде я беше посял. Ама че тъпня…
— … Расуау, Пбгаркх.
Дичо се сепна.
— А?
— Вие двамина — заяви квиринът — днес сте ми най за хвала! Расуау и Пбгаркх убиха четири ръце на брой вражини и един отгоре! Непаднали нито в един капан, отървали се от примки! И оръжие им чисто, няма боя от лъжовни мишени! Само тез двамина отцяла дружина са безгрешка. Хвала вам! Тръгнем-кога на истински Поход, подир кръвосражения живи ще останат и имената си ще прославят с ум-разум и безстрах!
— Ух-ух-ух-ух-ух! — завикаха радостно войниците от отряда.
Дичо неволно се ухили, а одобрението не се ограничи с викове — съратниците рипнаха, вдигнаха двамата похвалени на ръце и три пъти ги подхвърлиха към небето.
Когато стъпи на крака, Радослав видя, че едва ли не цялата третин-арава се бе струпала около отряда му и ликуваше възторжено.
Ех, само да не беше загубил подаръка на един друг войник, когото грамори и другорасови воини също биха аплодирали…
— Почивайте! — нареди дванадесетникът. — Три четвърти ури отдъхвате и назадваме в стана. Поизпът колобру имат да покажат нещо, гледайте и внимавайте.
Уморените дружини разпростряха платнища и наметала върху отъпканата пръст на полигона и се проснаха, прегърнали оръжията си. Над множеството се понесе ромон от гласове и смях. Откъм крепостта, превърната в руини, чукаха кирки.
— Гари? Ти броил ли си мишените?
— Неброил.
— Откъде тогава Ндрангнекх знае колцина сме поразили?
— Колобру знаят.
— Ааа…
Радослав прикри очи от клонящото на залез голямо слънце.
— Гари? — предпазливо запита отново. — Какво знаеш за, ъъъ… самодивите, които плуват като риби?
— Малко. В моя край няма ги, плитки са реките.
— А за самодивите изобщо?
— Търпим се. Ние насамаме, те натамат — да не препътекваме се насреща. Всяко племе и по-благонравни, и по-гневосприхави има. Ала за самодива не знаеш кога осърди се. Обидопаметни са им женските. Два живота време назад мъж-от-моя-клан разлошавил горска жена… А горските по̀ са разбрани!
— В смисъл? Как така — разлошавил?
— Обидил незнам-с-какво. Обич отказал на нея, така раздумваха. Тоя мъж поболял, пръст не можел шавне, нозе го не държат. Дарове даде веднъж, дваж, триж, многож! Шаманът наш мъка измъчи, докат придума горската жена лошогняв си да обратне. Чак тогава-време изцерил клетника…
Дичо нервно затропа с пръсти по каската, захлупила коляното му.
— Много ме утеши, да знаеш…
Граморът безгрижно жумеше с ръце под тила.
— Сега-тук ратна клетва за побратство ни овардва. Можеш да не страхохраниш се, Расуау.