Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Залутал се бе в лабиринт от тесни мръсни улички. До ушите му отвред долитаха разюздан дрезгав рев, ругатни и провлечени пиянски песни. Той вървеше неустрашимо и се питаше не е ли попаднал в еврейския квартал. Жени и девойки, облечени в дълги крещящи рокли и напарфюмирани, лениво се шляеха по улицата от къща в къща. Той се разтрепери, очите му се замъглиха. Пред погледа му се мержелееха жълти фенери, които пламтяха на фона на заоблаченото небе като пред олтар. Пред входовете и в осветените преддверия се тълпяха групички, сбрани сякаш за някакъв обред. Попаднал бе в друг свят: събудил се бе от многовековен мъртвешки сън.

Той замръзна насред уличното платно, а сърцето му бясно заблъска в гърдите. Млада жена в дълга розова рокля го потегли за ръката, вгледа се в лицето му и весело каза:

— Добър вечер, мили Уили!

В стаята й бе топло и светло. В широко кресло до леглото седеше разкрачена огромна кукла. Той се мъчеше да продума нещо, за да прикрие смущението си, като гледаше как жената сваля роклята си и следеше самоуверените предизвикателни движения на напарфюмираната й глава.

Както стоеше насред стаята, тя се приближи към него и го прегърна, весела и властна. Пълните й ръце го притиснаха, той видя как тя извърна лице към него, сериозна и спокойна, почувства до себе си топлата й гръд, която плавно се вдигаше и спускаше, и насмалко не избухна в истеричен плач. Във възхитените му очи заблестяха сълзи на радост и облекчение, а устните му се разтвориха, ако и да не отрониха ни дума.

Тя прокара звънка ръка през косата му и го нарече малък мушморок.