Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Очите му неволно се спряха на внезапно образувалата се редица на конгата10. Също така неволно съзря Мелинда да се усмихва кокетливо на мъжа, надвесил се над рамото й, по-точно заврял лице в косата й — Джоуел Наш. Въздъхна и отпи от уискито. Не можеше да отрече, че за човек, който е танцувал до три часа предната нощ и до пет по-предната, Наш се справяше отлично.

Сепна се от нечие докосване по левия ръкав. Оказа се просто старата мисис Поднански, привела се към него. Почти я беше забравил.

— Не зная как да ви се отблагодаря, Вик. Наистина ли няма да ви затрудни да дойдете да си я вземете?

Същото го беше питала преди пет-десет минути.

— Разбира се, че не — отвърна той, като се усмихна и се изправи заедно с нея. — Ще се отбия утре към един без четвърт.

Точно тогава Мелинда се изви към него през ръката на Наш и едва ли не в лицето на мисис Поднански го попита:

— Глупчо глупав, защо не танцуваш?

И преди мисис Поднански бързо да се отдалечи, Вик забеляза как лицето й се изопна, а после се разтегли в пресилена усмивка.

Наш му отправи щастлива, леко пиянска усмивка, както танцуваше с Мелинда. Какво ли изразяваше тая усмивка? Може би беше дружеска. Точно така. Това би трябвало да означава. Наложи си да откъсне очи от Джоуел, макар в момента да анализираше външността му. Дразнеше го не толкова поведението му — лицемерно, отчасти смутено, отчасти хапльовско, — колкото лицето му: момчешката заобленост на бузите и челото, падащата на красиви вълни светлокестенява коса, правилните черти, за които обожателките му навярно биха казали, че не са прекалено правилни. Повечето жени сигурно го смятаха за красавец. Вик си спомни погледа на Наш, когато снощи за шести, ако не и за осми път му подаваше празната си чаша, сякаш засрамен, че приема още едно питие и се застоява още петнадесет минути, но все пак лицето му си оставаше просташки нагло. Досега поне любовниците на Мелинда бяха или по-умни, или по-малко нагли. Добре, че Джоуел Наш нямаше да се задържи тук дълго. Нали се представи за търговски посредник на химическата компания „Фърнес-Клайн“ от Уесли, Масачусетс, и каза, че е дошъл за няколко седмици, за да се запознае с новото производство на компанията. Ако обаче решеше да се установи в Уесли или в Литъл Уесли, положително щеше да заеме мястото на Ралф Гоздън, независимо че може би щеше да предизвика досада у Мелинда и да се провали в други отношения, защото Мелинда изобщо не можеше да устои, видеше ли красиво според нея лице. А не беше възможно в нейните очи Джоуел да не е по-красив от Ралф.

Вик вдигна глава и видя Хорас Мелър до себе си.

— О, Хорас! Няма ли да седнеш?

— Не, благодаря.

Хорас беше слаб, посребряващ мъж, среден на ръст, с издължено чувствително лице и сравнително гъсти мустаци. Сега устните му бяха извити под мустаците в любезната усмивка на притеснителен домакин. Хорас непрекъснато се притесняваше, макар че вечерта вървеше така, както всеки домакин би си пожелал.