Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Аз и Майки имаме стомаси — отговори му Але. — Нали така, Майки?
— Хайде, дайте да се успокоим — каза Бепи. — Ще вечеряме тук и ще се забавляваме до края на нощта. Нека опитаме отново да се държим като нормални хора. Тази вечер вътре е спокойно и приятно, а е много рано да минаваме по моста към Бруклин. Часът е само един след полунощ. Трябва да убием малко време, така че хайде да хапнем.
— Да бе, нека този път за разнообразие да убием времето — разсмя се Шантавия Майки.
Бепи не удостои с внимание опита му да се пошегува, но без колебание тръгна право към една ъглова маса в дъното на салона.
— Ще махнеш ли очите от моята, а, приятел? — каза Маймуната на келнера, когато дойде да вземе поръчката им.
Келнерът го изгледа учудено със собствените си сини очи.
— Да, махни очите на всичките глави — каза Майки. — Не искаме да ни се кокорят насреща.
— Какви ги дрънкаш? Аз обичам очи — запротестира Але. — Полезни са. Засилват мозъка ти.
— Защо проговори, Але? — попита го Бепи и отпи червено вино от чашата си.
— Какво имаш предвид? Пред кого съм проговорил?
— Да бе, как така си отвори голямата уста по време на забавлението? — обади се Маймуната.
— Какво съм казал? — попита Але.
— Каза: „Боже господи, гърчат се като змии.“ Ясно като бял ден. Чух те. Знаеш, че е табу да се говори по време на нападение. Ако някой оцелее, може да даде информация на полицията.
— Стана ми гадно, като гледах как ония дръпнати пълзят един през друг — отвърна Але. — Не съм се усетил, че говоря.
Всички се умълчаха. След малко Але попита Бепи:
— А как стана така, че и ти проговори в тази акция?
Бепи го погледна изненадан.
— Не съм говорил.
— Брей? Само така си мислиш. Ти изкрещя: „Майната им. Очистете всички“, и започна да стреляш.
— Наистина ли казах това?
— Да, каза го — съгласи се неохотно Маймуната. — Каза, също: „Зареди пак. Да ударим още веднъж тия гадове.“
— Видя ли? Никой не е безгрешен — ухили се Але, показвайки едрите си зъби.
— Точно така виках на баща ми, когато бях малък — обади се Шантавия Майки. — Никой не е безгрешен, татко. Обаче пак ме пребиваше от бой.
Бепи избухна в смях.
— Хайде, донасяй ги тия глави — провикна се той. — Огладнявам, като слушам такива неконструктивни, зле пресметнати, повърхностни, неуместни забележки от тия тримата негодници с извратени физиономии.
— Видяхте ли! Когато не е прав и го знае, започва да бълва големи приказки, които и той не знае какво значат — намеси се гръмогласно Але.
Книга IV
1960 — 1965
13.
През благоуханната пролет на 1960 година господин Густини се оттегли от „Уолстрийт“ и замина във вилата си в Рим да се радва на живота. По същото време се оттегли и Бефино — вече на тридесет и една години и богат. Той не демонстрираше парите си. Живееше в лукс, но не такъв, какъвто би могъл да си позволи.
Вече притежаваше красив дом на брега на океана в Стейтън Айлънд и беше съсед на Бен. Имението беше нещо като малък чифлик и струваше около половин милион долара. Изградено бе цялото с висока два метра и половина ограда, защото той обичаше уединението.
Близнаците вече бяха поотраснали. Дана обичаше да ги глези, но почти от самото им раждане ги учеха какво означава респект. Когато децата контактуваха с някой възрастен, ставаше съвсем очевидно, че именно уважението е първото, което може да се очаква от едно сицилианско дете.
Разгулният живот на дон Морано също бе започнал да се променя. Холивудският му стил на поведение си бе взел своето. Обаче приятелството му с Бефино стана по-близко и особено много му харесваше спокойният, уединен свят, който той бе изградил за семейството си. Обичаше да му ходи на гости просто за да поседят заедно на частния му плаж. И двамата бяха много потайни личности, които имаха доста поверителни неща за обсъждане. Седяха си, захапали пури, усмихваха се и гледаха вълните. Тайните на миналото им бяха заключени дълбоко в техните сърца. Омерта. Когато си помислеше за Бефино, донът скритичко се усмихваше.
Съпругата на Морано често шушукаше на Дана, че Емилио много обича Бефино и му има пълно доверие. Въпреки че жените не одобряваха делата на съпрузите си, те не знаеха нищо за тях, както обикновено става в италиански семейства като техните. Не им беше позволено да задават въпроси или да обсъждат работата на мъжете. Стигнеше ли се обаче до харчене на пари — нямаха затруднения.