Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
Всички работеха денонощно, за да отстранят възможно най-много от променливите величини. Интендантството към Службата, което се занимаваше с настаняването, осигури три апартамента в Дубай. Транспортният отдел разположи половин дузина коли и мотоциклети на различни места из града държава. От булевард „Цар Саул“ дори успяха да измислят добър вариант за изход от ситуацията. Наричаше се Нептун и беше товарен плавателен съд, регистриран в Либерия, който всъщност представляваше плаваща радарна и подслушвателна станция, обслужвана от израелското военно разузнавателно управление АМАН. На борда имаше и екип командоси от специалните части на израелската армия Саярет Маткал, способен на експедитивни действия по вода. Осигуряването на този кораб за операцията бе коствало много на Навот и той на няколко пъти подчерта, че до него ще се прибягва единствено в краен случай. Нито американците, нито британците трябваше някога да разберат за неговото участие, тъй като „Нептун“ по принцип прекарваше по-голямата част от времето, поглъщайки целия трафик на англо-американски съобщения през Персийския залив.
Главният източник на притеснения за екипа през тези дни на трескава подготовка бе безопасността на техния основен кадър - Надия ал Бакари. За пореден път Габриел представи константите. Времето, което Надия щеше да прекара в Дубай, щеше да е кратко и разпределено до минута. Тя щеше непрекъснато да е обградена от два пръстена охрана: единият бе от нейните собствени охранители, а другият - от хора на Службата. След срещата в „Бурж ал Араб“ тя щеше незабавно да бъде откарана на летището и да се качи на своя самолет. В този момент невидимият за други пръстен от охранители на Службата щеше да се разпръсне, а Надия за пореден път да бъде оставена на грижите на своите хора.
Времето за нейната подготовка беше ограничено, това се знаеше предварително. След като в крайна сметка отмени пътуването си до Мароко, в събота тя се върна в
Лондон, за да присъства на обяд в тесен кръг в жилището на Фаулър в Мейфеър, на който всъщност не бе консумирана каквато и да било храна. В неделя тя отлетя за Милано за важно модно шоу, но успя да се върне на Кенън Стрийт за последното съвещание в понеделник. След него й подариха дамска чанта „Прада“, костюм „Шанел“ и ръчен часовник „Хари Уинстьн“. В дамската чанта бе вграден предавател, излъчващ кодиран сигнал с обсег пет километра. Още един резервен бе зашит в хастара на костюма, заедно с два миниатюрни предавателя, които излъчваха сигнал за проследяващата джипиес апаратура. В ръчния часовник бе монтиран трети такъв предавател. Това бе същият часовник, който бащата на Надия бе подарил на Сара пет години по-рано, за да я привлече да работи за него. Бижутер от отдел „Идентичност“ бе изтрил оригиналния надпис и го бе заменил с: Към бъдещето, Томас. Очите на Надия проблеснаха, когато го прочете. На излизане тя прегърна Габриел по начин, който накара Шамрон да се почувства неудобно.
- Има ли нещо, което не ми казваш относно нашето момиче? - попита той Габриел, докато двамата наблюдаваха през прозореца Надия да се качва в колата.
- Тя е една от най-забележителните жени, които някога съм познавал. И ако й се случи нещо, никога няма да си го простя.
- А сега ми кажи нещо, което не знам - каза Шамрон.
- Знае кой е убил баща й. И му прощава.
Екипът допускаше, че враговете ги наблюдават, а приятелите ги подслушват. Затова се държаха подобаващо. През по-голяма част от времето оставаха затворени в сградата на „Роджърс и Креси“, като всички външни поръчки се изпълняваха от британски персонал, който нямаше пряка връзка с операцията. Шамрон прекарваше времето си най-вече в апартамента на Службата на Бейз-уотър Роуд, който бе известен на МИ5. Габриел се отбиваше там веднъж дневно, за да се разходят и поговорят с него по алеите на Кенсингтън Гардънс. През последния им ден в Лондон британците ги следяха. Както и американците.
- Винаги съм предпочитал да извършвам убийствата сам - каза Шамрон, поглеждайки навъсено агентите, които ги следваха покрай брега на изкуственото езеро Лонг Уотър. - Изненадан съм, че твоят приятел президентът не е настоял да се обърнем към ООН за резолюция.
- Успях да го разубедя.
- За какво всъщност си говорихте?
- За Ейдриън Картър - отговори Габриел. - Казах на президента, че ще се погрижим за Малик само ако тях-ното правосъдно министерство прекрати разследването на методите на Ейдриън за водене на борба с тероризма.