Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Как си, Вега Джейн? – обади се немощен глас.
– Делф! – Напълно бях забравила за него.
Притичах и използвах новопридобитата си сила, за да разхвърлям отломките от шкафове, които го покриваха. Той бе целият в охлузвания и синини.
– Можеш ли да стоиш? – попитах.
– Мисля, че да – кимна бавно той.
Помогнах му да се изправи. Забелязах, че се старае да не стъпва на левия си крак, а дясната му ръка е странно извита.
– Дръж се за мен, Делф.
Наредих мислено на Мълнията да се свие, прибрах я в джоба си, след което го повдигнах и метнах на гръб. Той ахна от почуда, но аз нямах време за обяснения. Подскочих във въздуха, излетях през изхода и надолу по стълбите, без нито веднъж да докосвам земята, докато не стигнах до вратата, през която бяхме влезли в Комините. Не исках да давам на Джабитите шанс да ни докопат. Щом се озовахме на улицата, се издигнах право нагоре в нощното небе и се понесох към къщата на Делф.
– Как успя да ме вдигнеш така, Вега Джейн? – попита той, когато най-сетне го поставих на земята.
– Не съм съвсем сигурна. Зле ли си ранен? – попитах тревожно.
– Хубаво ме подреди проклетият Кобъл – призна той.
– Значи наистина си чел книгата.
– Да, но не смятах, че ще го срещна извън Мочурището.
– Можеш ли да ходиш?
– Мога да куцам.
Пляснах се по челото.
– Нали имам Целебния камък. Ще те оправя за нула време.
Бръкнах първо в единия си джоб, после в другия. Затършувах из всяка гънка на дрехите си. Накрая отпуснах безпомощно ръце. Камъкът беше изчезнал.
– Трябва да съм го изгубила в Комините – погледнах виновно Делф. – Мога да се върна и да...
– Никъде няма да ходиш – сграбчи ме за ръката той.
– Но твоите рани...
– Ще заздравеят, Вега Джейн. Просто им трябва малко повече време.
Тогава през главата ми се стрелна друга мисъл.
– Ами Дуелумът?
– Знам – кимна тъжно той. – Не мога да се бия с един крак и една ръка, нали?
– Делф, толкова съжалявам. Всичко стана по моя вина.
– Напротив, аз сам избрах да дойда, въпреки че ти се мъчеше да ме разубедиш. А накрая дори ми спаси живота.
Помогнах му да влезе в къщата. Дъф го нямаше, вероятно още не се бе прибрал от Стената. Почистих раните му със студена вода и го настаних върху леглото. Приспособих превръзка за ръката му и намерих дебела тояга, с помощта на която да се придвижва.
– Съжалявам – промълвих отново със сълзи в очите.
– Е, около теб един Уъг никога не може да скучае – усмихна се отпаднало той.
TRIGINTA NOVEM
ЗАЛОГ ЗА ПОБЕДА
Когато се пробудих в леглото си на следващата сутрин, отначало не знаех къде се намирам. Чувствах се като пребита, а в главата ми още се вихреха събитията от изминалата нощ. Нещо ме близна по ръката и аз станах, почесвайки разсеяно Хари Две между ушите. После погледнах през прозореца и видях групички от Уъгове, вървящи забързано в една и съща посока.
Трябваше ми секунда, за да се досетя какво се случва. Дуелумът! Щях да закъснея. Скочих и започнах трескаво да обличам дрехите, които бях захвърлила на пода предната вечер. Сред тях проблясваше веригата Дестин. Поколебах се. С нейна помощ можех да победя всеки Уъг на турнира. Изкушението бе голямо. Хиляда монети представляваха огромно богатство. А и славата също не беше за изхвърляне – всички щяха да ме почитат, ако станех шампион – не само онази Женската в „Гладниците“, а цялото село.
Но все пак не посегнах да я взема, а я натиках с крак под леглото. Не бях длъжна да печеля проклетия Дуелум – трябваше само да се бия с нокти и зъби. А и част от мен се боеше, че ако използвах силата на Дестин, можех неволно да убия някой Уъг. Не исках това да ми тежи на съвестта. Макар да бях лъжкиня, понякога крадла и какво ли не още, все пак ми оставаха някои морални ценности. Докато подминавах тълпите, стичащи се към арената, ми мина през ум, че покрай всички вчерашни премеждия дори не ми бе останало време да проверя на таблото кой ще е противникът ми. Е, тъй или иначе скоро щях да узная. Тъкмо преминах портите, когато гонгът удари. Озърнах се бързо наоколо. Ами ако участвах още в първата серия?
– Ей, кога ще се бия? – викнах запъхтяно на един Уъг, който събираше монети и раздаваше в замяна късчета пергамент. Името му беше Личис Макгий и се ползваше с отвратителна репутация във всяко друго отношение с изключение на залаганията, където проявяваше безупречна честност. Аз обаче нарочно общувах с него, за да дразня Роман Пикус, с когото бяха върли конкуренти.