Довършителката

Не знаех защо това бе толкова важно за мен. Обикновено нехаех за мнението на другите Уъгове. Но този път беше раз-лично. Добре помнех начина, по който ме погледна Тансий на Съвета, когато откриха рисунките по мен. Исках да му покажа, че имам своето достойнство, макар и да не се мия всеки ден от глава до пети.

Над тезгяха ми се мярна сянка и аз бързо вирнах глава.

Зад мен стоеше Домитар. Загледах го в очакване.

– Добре се представи вчера, Вега. Много добре, наистина.

– Благодаря, Домитар.

– Всъщност победата ти ми донесе двайсет монети – рече доволно той, потривайки пухкавите си ръце. Останах доста учудена и вероятно ми е проличало по изражението, защото той добави, вдигайки рамене: – Клетъс Луун е по-голям идиот дори от баща си. Сигурен бях, че ще го напердашиш. – След което се отдалечи, подсмихвайки се тихичко.

През обедната почивка излязох навън, за да дам нещо за хапване на Хари Две. Докато седях във високата трева, се загледах към Комините. Вече се бях качвала на втория етаж, и то два пъти. Единия път открих Дестин, а втория – своето минало.

Но какво ли имаше по-нагоре?

Продължих да се взирам в грамадното здание. Етажите положително бяха повече от два, което означаваше, че вероятно има още много за откриване. Знаех, че това е безумно опасна мисъл, особено в моето положение, когато само едно подхлъзване на Дуелума можеше да ме прати във Валхал до края на дните ми. Но именно опасността, дебнеща ме отвсякъде, избистряше съзнанието ми както никога досега.

Отново и отново се сещах за символа върху пръстена и татуировката на дядо. Никой, с когото разговарях, изглежда не знаеше значението му. Вече се бях уморила да задавам въпроси и да не получавам отговори. Щом нямаше начин да прекося Мочурището и да потърся къде са се дянали той и родителите ми, не можех ли поне да разузная отново в Комините? Те явно съдържаха повече тайни от което и да било друго място в Горчилище. И при всяко свое влизане вътре се бях връщала с по нещо ценно. Защо да не опитам късмета си още веднъж?