Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Опитах се да игнорирам изчадията, носещи се покрай нас, но това не бе никак лесно. Една банши4 пищеше в самото ми ухо – и нейното описание също се намираше в книгата на Хърмс.
Потърсихме укритие зад най-близкия шкаф, но сабята на Кобъла разсече без усилие масивното дърво, преминавайки на милиметри от мен. Делф започна да мята книги по чудовището, което ги тъпчеше под краката си. За да се спася, се хвърлих встрани, плъзнах се по пода и съборих друг шкаф. Върху главата ми се посипа същински дъжд от томове, от които наизскачаха нови същества, малки и големи, духове на отдавна умрели Уъгове, както и форми толкова странни и ужасни, че не можех дори да ги разпозная. Стаята се пръскаше по шевовете, безсилна да удържи това кошмарно нашествие.
Надянах ръкавицата и извадих отново Мълнията. Прицелих се и я запратих право срещу Кобъла. Разнесе се гръм и се вдигна стена от дим. Когато той се разнесе, средното от трите тела вече го нямаше. Позволих си плаха въздишка на облекчение, но ето че останалите две тела, освободени от оковите на другаря си, се понесоха с рев насреща ми.
Озърнах се трескаво за Мълнията и видях как тя описва широка дъга, насочвайки се обратно към мен. Тогава единият от нападателите хвърли сабята си, която я улучи и я отклони встрани. Копието с пълна скорост се заби в редица шкафове, а те се прекатуриха и за мой ужас го затиснаха под себе си. Третият Кобъл вече почти ме беше достигнал, когато с периферното си зрение мярнах размазан силует.
– Делф, не! – изкрещях.
Той обаче или не чуваше, или не искаше да чуе. Стовари се с всичка сила върху дясното бедро на Кобъла. Съществото обаче бе толкова масивно, че въпреки целия му ръст и сила ефектът бе не по-значим от този на птичка, ударила се в гърба на Крет. Делф се стовари безчувствен на пода и преди да разбера какво става, Кобълът го сграбчи и го запокити като перце към отсрещния край на стаята. Наблюдавах го ужасена как прелита през цялата и дължина, размахал ръце и крака.
Затичах се към него, но бях заслепена от поредния кошмарен образ, изникнал от някоя книга пред самото ми лице. Препънах се и паднах, разминавайки се на косъм със свистящото острие на сабята.
Кобълът сега бе непосредствено над мен. Замахна за нов удар и тъкмо щеше да ме разполови като наденичка, когато аз се издигнах право нагоре и прелетях покрай него. Пъргавината бе единственото ми предимство срещу този чудовищен противник.
Докоснах Дестин под наметката си. Тя бе топла на допир. Понесох се успоредно на стената, насочвайки се към Делф. Но си бях направила сметката без другия Кобъл, който се извиси насреща ми. Бях забравила за проклетите крилца върху яките му плещи. Изглеждаше невероятно, че са способни да повдигнат такова колосално тегло. Но именно размерите му го правеха тромав и в случая се явяваха недостатък.
Прелетях под мишницата му и го заобиколих изотзад. Той се завъртя, за да не ме изгуби от поглед. Продължих да летя в кръг, все по-бързо и по-бързо, а той ме следваше, докато не започна да прилича на един от пумпалите, с които си играех като Младок.
Докато Кобълът продължаваше да се върти, се стрелнах надолу, грабнах Мълнията изпод шкафа и я запратих с всичка сила по него.
Той спря на място точно когато острието и намери целта си.
Туловището му експлодира с оглушителен гръм.
– Внимавай, Вега Джейн! – викна Делф. Опитах да се наведа, но все още не бях възвърнала равновесието си и се прекатурих презглава. Блъснах се в стената и видях как последният останал Кобъл вдига грамадния си пестник – удар, който със сигурност щеше да прати размазаните ми останки в Светия парцел. Бях забравила за предупреждението от книгата на Куентин:
Тежко на онзи, който се заблуди, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел.
Бях твърде зашеметена, за да излетя. Мълнията още не се беше върнала в ръката ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да замахна и да забия юмрук в корема на чудовището.
Масивните нозе на Кобъла се отлепиха от земята, той полетя заднишком и се удари в отсрещната стена с такава сила, че се пръсна на парчета. Стоях секунда или две като занемяла, гледайки ту неговите останки, ту собствения си юмрук. Нямах понятие какво се е случило. Мълнията се върна при мен и аз разсеяно сключих пръсти около дръжката и.
Съзнанието ми се върна към онази вечер пред Приюта, когато бях ударила Нон. Тогава трябваше да минат дни, за да заздравее ръката ми. Положително сблъсъкът с твърдото като скала тяло на Кобъла трябваше да направи бедните ми кости на трески. Единственото обяснение беше в Дестин. Повдигнах наметката си и я погледнах. Тя сияеше в леденосин цвят. Докоснах я, но бързо отдръпнах пръст. Температурата и бе на разтопен метал, макар че около кръста си усещах само лека топлина.