Довършителката

– Добро подпечатване, няма що – докосна ме по бузата той и двамата си разменихме погледи, които обещаваха много за в бъдеще. Разбира се, ако изобщо имахме бъдеще.

По-късно същата вечер, след като бяхме оставили Хари Две у дома, се промъкнахме покрай стената на Комините. Взехме криволичещ маршрут и пътьом дори потренирахме малко за Дуелума, което бе напълно легално, в случай че някой ни наблюдаваше. Щом се озовахме пред страничния вход, отново отворих ключалката с помощта на инструментите си под възхитения поглед на Делф.

– Бива си те, Вега Джейн – прошепна тихо той.

Вече знаех посоката от предните си посещения, което бе добре, защото вътре цареше почти пълен мрак.

Улових Делф за ръка и го поведох напред. Струваше ми се, че почти мога да чуя тупкането на сърцето му. Без проблем стигнахме до втория етаж. Ослушвах се за скърцането на люспите на Джабитите, но единственият звук наоколо идваше от учестеното ни дишане.

Скоро наближихме стаята, в дъното на която се намираше вратичката с крещящия месингов Уъг вместо брава. Не исках да ходя отново там, затова свърнахме в друга посока.

– Над нас има поне още един етаж – казах на Делф. – Все отнякъде трябва да се излиза към него.

Но колкото и да обикаляхме, наоколо имаше само плътна зидария, без следа от стълбище. Надвесих се през един прозорец и извих врат. Както и очаквах, ясно видях горния етаж. Но къде беше входът му?

Затворих прозореца и се обърнах към Делф, който стоеше пред една гола стена и опипваше всяка пролука със силните си пръсти.

– Знаеш ли... – започнах. – И изведнъж престанах да го виждам. Съзнанието ми се изпълни с мъгла, като че ли през него премина гъст облак. Когато зрението ми се проясни, там, където допреди секунда бе стоял Делф, се простираше широко стълбище. Тръснах глава и Делф се появи отново. Колкото и да се взирах и да търках очи след това, образът на стълбището не се върна.

– Дръпни се встрани – викнах му.

– Защо, Вега Джейн? Тук няма нищо.

– Дръпни се встрани – повторих.

Той отстъпи и аз надянах сребристата ръкавица. Извадих Мълнията от джоба си, наредих и мислено да приеме пълния си размер, замахнах и я хвърлих с всичка сила.

– Вега Дже... – понечи да викне Делф, но така и не довърши.

Стената се разпадна сред кълба от дим, разкривайки широк отвор, а копието се върна обратно в ръката ми като обучен сокол.

През отвора се забелязваше редица от черни мраморни стъпала, същите като в образа, който бях видяла. Нямах понятие откъде се е взел в главата ми, но можех само да съм му благодарна.

Пристъпих напред и Делф ме последва. Заизкачвахме се предпазливо. Стълбището свършваше пред просторно помещение, над чийто праг в камъка бяха изсечени думите:

Зала на истината

Спогледахме се безмълвно и пристъпихме вътре, потресени както от размерите, така и от красотата и.

Тя имаше каменни стени, мраморни подове, дървен таван и нито един прозорец. Дивях се на майсторството, вложено в създаването на това място. Никога не бях виждала толкова изящно изваян камък, а мраморните мотиви бяха същинско произведение на изкуството, по което ти ставаше съвестно да стъпваш. Гредите над главите ни, потъмнели от времето, бяха плътно покрити с резбовани символи, които по някаква причина вселиха моментна уплаха и трепет в сърцето ми. А покрай всички стени се редяха огромни дървени шкафове, пълни с прашни дебели томове.