Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Наведе се, спря парата и ситните пръски и след няколко бързи движения ваната започна да се пълни с топла вода.
— Така се спира — показа му, — а така се пуска.
Преструваше се на разкаяна до прага, обърна се още веднъж, разсмя се гръмогласно и изскочи пъргаво, като затръшна вратата, преди несръчно метнатия ботуш да се удари в нея.
След половин час Лиан се изсули от банята — чак когато изпра смърдящите си дрехи, се усети, че няма какво да облече. В един от скриновете обаче намери халат в аакимски стил. Въпреки че му беше прекалено широк, поне пазеше от студа. Тръшна се на креслото сърдит, но скоро гладът, любопитството и ароматите от кухнята се съчетаха и го изкараха от стаята, а и гневът му се изпари.
Влезе в помещението за готвене. Каран тършуваше под един плот. Изгледа го с крайчеца на окото си — но щом видя, че вече не е ядосан, устните й трепнаха отново и тя се подсмихна. Носеше кремав аакимски халат на кафяво-черни шарки, доста къс — не стигаше до коленете й. Беше боса. Лиан забеляза, че стъпалата й са добре оформени. Глезените и прасците й също радваха окото — изобщо не очакваше това, след като досега я бе виждал само по торбест панталон. Погледът му се плъзна нагоре.
— Често го носех като малка — обясня тя. — Каквото оставих, още си е тук, но тази дреха най-много ми напомня за онова време. Сега ми се махай от главата, не мога да мисля, като си се облещил така. Вземи това и го отвори, ако можеш.
Подаде му голяма квадратна бутилка от стъкло със стъклена запушалка, запечатана с корав син восък.
— Какво има вътре?
— Вино, разбира се. Побързай.
Лиан за пръв път виждаше вино в стъклен съд, но щом опреше до пиене, не му липсваше желание да опита нещо ново. Изчегърта восъка и отвори бутилката без други премеждия освен порязан пръст. Каран му наля голяма чаша и го изпъди от кухнята.
И храна като аакимската не бе вкусвал. Имаше малки блюда с мариновани ядки, едри и дребни, гладки и сбръчкани, някои в гъст сладък сос с привкус на джинджифил или уханието на непознати подправки. Имаше и всевъзможни меса на скромни порции: едни изсушени, корави и черни като въглен, други пушени или мариновани в кисело или люто. Плодове и зеленчуци — сурови, в туршии, пушени или с непривични заливки, желирани в мед. Сухи сирена в странни форми, понякога с единствена ивичка подпалваща устата билка вътре или с люта чушка. Всякакви гъби — дървесни или с дълги тънки пънчета, каквито растат в тъмни пещери, други приличаха на раздърпан памук. Имаше и толкова чудати ястия, че не позна съставките им, нито как са приготвени. Поне с виното не трябваше да се запознава тепърва, но толкова добро пиеше също за пръв път.
В тяхната кула свистенето на вятъра едва се чуваше освен около прозореца на Каран и щом се почувства заситен, чист и уютно настанен, Лиан нямаше от какво да се оплаче, ако пренебрегнеше студа. Но и от него имаше спасение. Каран бръкна в един шкаф и извади дебели сребристосиви одеяла. Увиха се, седяха си и отпиваха от виното, без да имат нужда от думи. Личеше, че Каран се е освободили от тежко бреме.
— Мисля, че тук съм в безопасност… — промълви тя. — Най-сетне.
Не бе спала в легло от месеци и откакто влязоха в Шазмак, трудно мислеше за нещо друго. Остави чашата настрана, облегна се и впери поглед в спътника си. Бузите на Лиан се бяха зачервили, а очите му блестяха от виното, за което жаждата му беше неутолима. Усмихваше се щастливо. И се впусна в сказание, но колкото и да обичаше историите (тази пък беше разказана великолепно), леглото я влечеше по-силно. След малко се изправи безшумно, отиде в стаята си и легна на нара в тъмнината. Магията на гласа му я достигаше през открехнатата врата и я унесе в приятен сън без видения. Лиан я видя да си ляга и се зарадва за нея. Нямаше нужда от слушатели, за да се усъвършенства в изкуството си.
Странноприемницата в Тулин обезлюдя — там бяха само съдържателят и семейството му, старият Шанд, както и една-единствена гостенка. Талия губеше търпение. Направи всичко възможно, претърси навсякъде, но Каран и Лиан ги нямаше. Сега седеше, гледаше меко стелещия се сняг и се гризеше отвътре. Внезапно се надигна, откъсна половин лист от малкия си дневник и написа бележка:
Странноприемницата в Тулин
10-ти сорд
Мендарк,
Получих съобщението ти вчера, но няма утешителни за тебе вести. Търсих повече от десет дни, обаче не успях да ги издиря, намерих само следи. Лиан се е срещнал с Каран и двамата са избягали в планинската пустош около Тантинуин. Там заварих уелмите да претърсват изровена от пещери и тунели местност и ги подлъгах да тръгнат на запад. Не посмях да се върна веднага, опасявах се да не ме последват. Изгубих повече от ден и макар че случайно се натъкнах на мястото, където са се крили Каран и Лиан, бяха тръгнали, а снегът натрупа толкова, че нямаше шанс да ги открия. После времето ме принуди да се прибера в Тулин. По тези чукари човек не може да броди сам в такава зима. Сега разполагам с твоята карта и знам накъде може да са се запътили, но изгубих твърде много време. Ако са оцелели, вече са далеч. Говорих дълго с Шанд и пребродих цялата околност, в случай че са се върнали насам. Нямаше и помен от тях. Ще остана тук още една седмица и ако нямам новини от теб, ще се върна в Туркад. Дори уелмите са се отказали. Преди няколко дни минаха на път за Хачет и много бързаха.