Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Имало едно време три свята, всеки със своята човешка раса. А после налетяла четвъртата, която бягала през пустотата — кароните. Отчаяни, стигнали до ръба на изтреблението, те променили завинаги равновесието между световете.
— Стигнахме и до собствения ти проблем — Тилан. Вече знаеш, че говорих с Хения, ще се видя и с Нелиса, преди да тръгна. Както и с Тилан, стига да пожелае. Според мен си в безопасност, докато Игър не настъпи към Ягадор. Съмнявам се, че ще предприеме нещо преди пролетта.
— Не знам дали Тилан ще чака. Щом научи, че Огледалото може да попадне в чии ли не ръце, ще се разшета. Тази случка ме сполетя в най-лошия момент.
— И какво ще правиш?
— Подготвил съм се. Засега вилата ми тук, в Туркад, е сигурно убежище. Но накрая ще се наложи да напусна града, за да съм в по-голяма безопасност. Знаеш ли къде ще отида?
Тенсор кимна.
— Пази се и не забравяй за какво те предупредих.
„Няма да забравя — зарече се Мендарк, докато го изпровождаше с поглед. — Ти събуди у мен опасения, каквито дори не си въобразявах. За нищо на света не бих ти позволил да притежаваш Огледалото, каквото и да струва това лично на мен. Постъпи благоразумно, че не ми даде писмото“.
Тръгна по коридора към стаята с картите и прерови най-старите, на които бяха показани планините. После седна да напише припряно бележка на Талия и я изпрати със скийт в Тулин още същата нощ.
Укреплението Туркад
8-и сорд
Талия,
Пиша ти спешно, защото съм в безизходица. Тилан открито се опълчва срещу мен, а останах без приятели. Има и нещо по-лошо. Тенсор дойде днес, той също знае за Огледалото. Дълго пазих тази тайна, но сега трябва да научиш. Той е ааким, предводител на малцината от неговата раса, които още са в Мелдорин, и живее в скрития сред планините град Шазмак.
В предишна епоха Огледалото принадлежеше на аакимите и е било у Тенсор известно време. Кани се да си послужи с него, за да възвиси отново народа си, защото гордостта у него надделява и само безогледността му може да се мери с нея. Накрая ще съсипе всички ни.
Тенсор познава Каран, дори са близки, а тя някога е живяла в Шазмак. Според него тя върви по изостанала пътека към града. Прерисувах част от картата и, току виж, ти помогна да я откриеш. Ориентирай се, но не разчитай изцяло на картата. Намери Каран на всяка цена и я върни. Направи каквото е нужно. Ще се опитам да задържа положението тук. Ако се нуждаеш от помощ, вероятно може да се разчита на Шанд.
Мендарк
22. Шазмак
Следващият ден започна студен, но слънчев. Лиан се чувстваше по-добре, възстановяваше се от планинската болест. Щом се развидели достатъчно, тръгнаха, защото предпочитаха да ходят, вместо да треперят, а и нямаха нищо за закуска, та да се бавят. Тук издълбаната пътека беше широка и старателно поддържана. Лиан вървеше бързо зад Каран, нямаше ги ужасите от предишния ден. Не им се говореше, всеки бе улисан в собствените си грижи. Малко преди пладне оставиха зад себе си последния завой на клисурата и Каран спря.
— Погледи. — Посочи напред. — Ето го Шазмак.
Лиан се взря. Кафявите стени на урвата се спускаха почти отвесно над триста разтега към бялата резпенена Гар. Извисяваха се още толкова над пътеката. Половин левга по-нататък реката се разделяше около стръмните склонове на канара, а върху нея беше градът. Лиан се ококори от почуда.
Шазмак бе град на шеметно източени кули, въздушни мостчета и спирални стълби, преплетени и свързани в някак жива асиметрия и сложност с метални нишки, които имаха цвят на старо желязо. Градът сякаш бе израснал върху скалата. От двете страни с каменните стени на клисурата го свързваха фини мостове, подобни на онзи, при който нощуваха, но по-големи и сложни, по-подобни на паяжина.
Дори оттук се виждаше с каква сляпа свирепост блъскат водите на Гар в подножието на канарата. Виждаха и как насочените от дефилето ветрове налитат върху кулите и ги карат да потрепват. Чуваха писъците на въздуха, срязан от тънките метални нишки. Дори и от такова разстояние звуците изопваха нервите на Лиан. Шазмак! Горе ефирен, но с непоклатимостта на камъка долу — това сливане на изящество и здравина беше недостъпно за въображението, бе толкова съвършено, че никой не би могъл да открие къде свършва скалата и започва металът.
— Изграден от аакимите след Прочистването — обади се Каран. — Нито веднъж не е бил превземан, а напоследък е изчезнал от паметта на света. Обичам го повече и от родния си дом в Банадор. Много е хубав, нали?
Лиан не отговори. Как бе възможно да няма сказание за това място? Безподобно прекрасен и всяващ страх. Как щяха да се отнесат аакимите с него?
Тръгнаха към града. Коремът на Лиан туптеше, сякаш всичките му вътрешности се бяха сплели на възел, и то не само от глад, усещаше прекомерна тежест в краката. Как щяха да го посрещнат? Шазмак беше в упадък, а аакимите се затваряха в себе си. Ровеше из паметта си за други истории, свързани с тях, но намираше единствено откъси, обикновено за предателство или отчаяние. Потрепери. Аакимите бяха останали извън сказанията преди безброй столетия. Каквото знаеше за тях, бе го прочел във Великите предания. Несъмнено имаше още какво да научи, но не и в библиотеката на Чантед.
