Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Големите очи в оттенъци на изумруд и мед са взираха пронизващо в Лиан.
Смътната тревога, свивала стомаха на Лиан, откакто бе зърнал града, се превърна в пробол го страх. В прастари времена зейните бяха заговорничили с Рулке срещу аакимите. Какво ли щяха да направят с него? Обърна се умолително към Каран, но тя се усмихваше на Раел.
— Стига де. От хиляди години родът ми пази тайните на аакимите. Нямаше да го доведа тук, ако не можех да му се доверя. — Тя се пресегна и дръпна Лиан да застане до нея. — Това е Лиан, прочутият летописец от Чантед. Той е мой спътник и близък приятел. Отдавна ми помага и ме води. — Лиан я зяпна. — Ще се закълне да бъде предан на аакимите и да опази всички тайни.
Спорът пак се проточи, скован от ритуала. Друг път Лиан би се опитал да запамети всяка дреболия, но сега беше прекалено изтощен, гладен и уплашен. В тези пазарлъци май не се налагаше да участва, затова той седна на скамейката, облегна се и затвори очи. Слънцето грееше и в закътания двор младежът се стопли за пръв път от много дни. Поолекна му от лишенията по пътя.
Вятърът блъсна бясно близките кули, дори камъните под ботушите му трепнаха. Воят изтъня до писък. Лиан отвори очи и се загледа нагоре към спиралните железни кули, дантелата от мостчета и площадки, необичайните, някак сбъркани извивки и ъгли. „Създали са си кътче от Аакан тук, на Сантенар. Пресътворили са градежа на земята и са наподобили своя свят. Това не може да е мой дом“
Другите се бяха преместили до фонтана и явно привършваха разговора си. След миг се обърнаха едновременно и тръгнаха към него. Засменият Раел му протегна двете си ръце. Лиан ги стисна, както бе направила Каран, и се усмихна неуверено — не знаеше какво държание изиска от него обичаят. Усещането беше твърде странно заради изненадващо дългите пръсти на аакима.
— Обсъдихме твоя проблем — започна Раел с дълбокия си звучен глас. — Не допускаме чужди хора в нашите земи, както ти е казала и Каран Елиенор. И не оставяме… — той се смръщи — живи онези, които са влезли без разрешение.
Лиан се взря отчаяно в Каран, но тя се извърна безстрастно.
— От друга страна обаче Каран се застъпи за тебе. Тя твърди, че не си нито сръчен, нито находчив, но душата ти е чиста.
Тя усмихна ли се? На подбив ли го вземаше?
— Какво да сторим? — Раел помълча и се обърна към жената, която кимна, после и към възрастния мъж. — За да премахнем това затруднение удовлетворително както за нас, така и за тебе, направихме нещо необичайно — обявихме те за аакимнинг, тоест приятел на аакимите. Позволено ти е да влезеш в Шазмак и да го напуснеш, стига винаги да те придружава някой, докато си в града. Каран и аз ще поемем това задължение. Ти приемаш ли условието?
Лиан даде съгласието си, аакимите поред стиснаха отново ръцете му и за негово учудване ритуалът приключи.
— Предполагах, че ще се бавим тук още поне час — подхвърли Лиан на Каран, когато отидоха да вземат раниците си.
— Те обгръщат в ритуали само незначителните неща. Ако няма време или въпросът в важен, не се суетят.
Раел ги поведе от двора в града. Разделиха се с другите аакими и го последваха през лабиринт от коридори, нагоре и надолу по безброй стълби, а веднъж и по ефирен мост между две източени кули. В противоречие с нормалните измерения всяка част от града сякаш бе свързана с всички останали. Проходите криволичеха и често пресичаха сами себе си. Навсякъде таваните, стените и корнизите бяха украсени със сложни чужди шарки и изображения.
Подът в коридорите беше от блед мрамор и шистени плочи, изтъркани от времето. В залите и проходите имаше стенописи с различни картини от тъмна бурна земя. Свят на огромни планини, чиито заснежени върхове наглед бяха покрити със сяра и струи лава. Свят на ледени проломи и бушуващи реки, на застинали мазни тресавища и черно-сини светещи цветя. Между планините имаше плата със сива трева, със заоблени могили и развалини на древни градове. По билата на възвишенията стърчаха жилави железни кули, наклонени под невъобразими ъгли. Понякога през буреносните облаци надничаше малко червено слънце в мътен ореол. По-често в небето властваше великанска оранжева луна, увиснала невесело над хоризонта и окъпала всичко в меланхоличното си сияние. На малко стенописи се виждаха аакими, а и те бяха показани на групички — дребни, заети с тежък труд фигури.
Минаха през много празни помещения с отворени врати, но рядко срещаха други аакими. Накрая Раел спря пред един вход и ги покани с жест да влязат.
— Предишните ти стаи — каза на Каран. — Никои не ги е обитавал, откакто ти замина. Ще се задоволиш ли с тях?