Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Пътеката влезе в тунел. Каран вървеше до него, но той не я виждаше в мрака. Откакто слязоха от прохода в Чолаз, тя изглеждаше все по-наежена. А щом видяха града, безпокойството й стана съвсем ясно.
— Защо няма нито стража, нито укрепления? — изненада се Лиан. — Нима аакимите са вече толкова уморени и малобройни, че не се пазят?
— Не разчитат за отбраната си на стражници освен в краен случай. Още преди часове са разбрали, че идваме. Ако желаеха да не ни допуснат тук, вече щяха да са направили необходимото.
Светлият овал и края на тунела се уголемяваше пред очите им и скоро излязоха на широка площадка, от която започваха други тунели. Мостът се простираше пред тях, широк не повече от две стъпки, без странични стени или перила. Подпорите му в края на скалата бяха изработени от черен метал, украсен със сребро.
Лиан се облещи от ужас. Каран му се усмихна със снизходително добродушие.
— След всичко, което преживя?… Да вървим.
И стъпи на тясната ивица.
На Лиан му се искаше да го хване за ръката, но Каран се отдалечаваше. Той тръгна подир нея — отначало бавно, после по-припряно. Повърхността леко поддаваше и макар че по средата се люлееше стряскащо от вятъра, колкото и да беше странно, той не се почувства застрашен. Отвъд моста огромна порта водеше към покрит коридор. Минаха през него и излязоха в широк двор, настлан с черни и кехлибарени каменни плочи и обграден с многоъгълни спирално виещи се кулички, по които се точеха сребърни плетеници, а отгоре имаше куполи с цвят на нефрит. Малко встрани от средата ромолеше фонтан, в отсрещния ъгъл имаше каменна маса и скамейка. Дворът беше пуст, въздухът — неподвижен въпреки воя на вятъра над тях.
— Трябва да чакаме тук — тихо каза Каран и махна с ръка към къта за сядане. — Може и да не дойдат веднага. И помни какво си говорихме. — Тя доближи устни до ухото му. — Не знаеш нищо за Огледалото.
— Помня. — Лиан беше много потиснат. Седнаха на скамейката. — Къде са се дянали всички аакими?
— Те са хора, подчиняващи се на ритуала, реда и навика — отвърна Каран. — Когато свършат определената за този час работа, ще дойдат. В Шазмак ще имаш нужда от неизчерпаемо търпение.
Но не изтече много време и се появиха трима: млада жена, следвана от двама мъже. Косата на единия имаше цвят на кафява пръст, а на другия бе оранжево-кафеникава като морков, кожата му също беше по-скоро бледа, не мургава. Лиан ги оглеждаше с трескав интерес, съхраняваше всичко в паметта си, за да опише аакимите правдиво в своето „Предание за Огледалото“.
Отначало не му беше лесно да види разликите между тях и хората от неговия свят. По-възрастният мъж беше грамаден, но другите двама не впечатляваха с ръста си. Косите им падаха на къдрици до раменете, имаха жълти очи с овални зеници или пък зелени, изпъстрени с жълто.
— Раел! — прошепна Каран.
Вторачи се в мъжа с оранжевата коса толкова напрегнато, че чак се разтресе.
И Раел се взря в нея и потръпна, но се овладя. Тръсна глава и кичурите му се разлюляха. Поклони се ниско, прегърна я сковано и се отдръпна. Другите постъпиха като него. Протегнаха ръце към Каран, тя ги стигне поред и се поклони така, че челото й опря в земята. Лиан стоеше настрана, чувстваше се глупаво. Аакимите дори не го удостоиха с поглед.
Жената заговори на общия за цял Мелдорин език, но толкова напевно, все едно бе свикнала да приказва в стихове. Значи на това се дължеше особеното произношение на Каран, което толкова го озадачаваше.
— Посрещаме те с добре дошла, братовчедке Каран. Шест години се изнизаха от печалния ден, когато ни напусна.
— Сунис — отвърна Каран, — боях се от завръщането. Едва когато стигнах далеч отвъд морето, осъзнах колко силно е желанието ми да дойда пак, но се прибрах у дома в Готрайм и установих, че съм пренебрегнала задълженията си.
Церемонията по посрещането продължи официално и неразбираемо и накрая Лиан престана да се заслушва. Мислите му се залутаха другаде. Изведнъж проумя, че обсъждат него.
— Но, Каран — продължи Раел, — какво е това… — издаде слят гърлен звук, но смисълът беше несъмнен — което си довела? Дори не принадлежи към твоя род. Недопустимо е. Никой не би му се доверил.