Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Усети, че се смее, едва си поемаше въздух. И той бе прекарал затворен твърде дълго, като в продължение на две, почти три години трябваше да наблюдава как издигат разни Удвил до всякакви постове и позиции, които носят заплата в Англия и Уелс. Приятно бе да остави това зад гърба си във всяко отношение.

Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато един английски лорд можеше да отплава до Онфльор и нагоре по реката до Руан, после взимаше малка лодка по Сена чак до сърцето на Париж. Но прекрасните им бойни коне сега не можеха да се превозят в някакви нестабилни речни лодки. Вярно, щеше да пристигне прашен и изпотен, целият с лепкава мръсотия по себе си. Той и хората му щяха да се нуждаят от още един ден, за да си намерят стаи и да се изкъпят. Но дори и така, сигурно щеше да се чувства освежен. Чу как Кларънс се смее, докато копитата им трополят по хубавия път с главозамайваща бързина.

Уорик се обърна да види младия мъж. Кларънс приличаше на по-големия си брат в някои отношения, макар да не беше пораснал толкова висок и да беше безкрайно по-дружелюбен. Като човек, наблюдавал как Едуард възмъжава, в началото той изпитваше предпазливост към този пореден син на Йорк, затова прие присъствието му с неохота. Предполагаше, че братът на Едуард винаги щеше да докладва за по-интересните събития на краля и кралицата. С младия Ричард в Мидълхам никога не успя съвсем да се отърси от усещането, че те го наблюдават. Въпреки това Джордж Кларънс имаше открито лице и не хвърляше мнителни погледи наоколо си. С тъга установи, че всъщност харесва всички синове на Йорк. Ако не беше Елизабет Удвил, смяташе, че Плантагенетите и Невилови щяха да изковат неразрушима връзка.

Ако яздеха по-обикновени коне, можеха да ги обменят на пощенските станции по пътя за Париж, който беше на около двеста и петдесет километра от брега. Както и най-старите пътища в Англия, това беше чиста, широка повърхност, покрита с добър римски камък. Пътят се простираше по периферията на едновремешна Цезарова Галия. По него беше пълно с търговци, но те дърпаха настрани каруците и семействата си, щом видеха летящите рицари на Уорик.

Преди още да бе свършила първата утрин, на два пъти ги спираха френски капитани. Всеки път ги пускаха още щом им покажеха документите си, всички подпечатани и от майордома на крал Луи в Париж. Войниците ставаха забележително учтиви и услужливи след това, препоръчваха им най-добрите места за почивка по пътя към столицата. Преди залез-слънце Уорик и хората му намериха странноприемници и ако повечето от тях трябваше да спят заедно с конете си в конюшните или пък напъхани под стрехите на някой таван, то това не беше кой знае какво затруднение.