Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Уорик се засмя и изгледа с любов по-малкия си брат. Като архиепископ Джордж беше мъж с власт и влияние. Превъзхождаха го само кардиналите в Рим, въпреки това той все още младееше и се усмихваше на брат си с палава усмивка. Истината за треперенето им всъщност се криеше в това, че в кралската зала за аудиенции не беше запален ни един огън.

Накараха Уорик да чака цял час, макар на него да му се стори, че бяха шест. Докато брат му си спомняше с копнеж за лятото, самият той си мислеше за дните, когато можеше да влезе при Едуард без известие, без да го оставят да пристъпва от крак на крак в очакване като най-обикновен слуга.

Причината за тази промяна не беше мистерия. Бе отнело малко време, но той вече прие, че страховете му не са били безпочвени. Елизабет Удвил беше нарочила семейство Невил заради влиянието им върху съпруга ѝ и бе решила да ги отстрани. Нямаше друго обяснение за начина, по който бе подредила семейството си — като пионки върху дъската. По-малко от година след пристигането ѝ в двора баща ѝ бе станал граф Ривърс и кралски ковчежник. Две от сестрите ѝ бяха омъжени в семейства с доста власт, подбрани много внимателно. Уорик си представяше как кралицата прекарва цялото си време в архивите, търсейки семейства, които биха могли да осигурят поредната титла за рода ѝ. Сестрите ѝ щяха да наследят домове и земи, които в друг случай щяха да се върнат на Короната, или пък, какъвто бе един от случаите, на един братовчед от рода Невил. Лицето му се сви в гримаса при тази мисъл, макар да знаеше, че и той на нейно място би сторил същото. Кралят се вслушваше в думите на Елизабет, а и раздаваше с лека ръка награди заради приятните си преживявания в леглото ѝ. Уорик и Невил трябваше да си мълчат; нямаше какво друго да направят.

— Как са твоите възпитаници? — попита брат му, прекъсвайки мислите му. — Все още ли градят бъдещето си?

Уорик простена при спомена за онзи ден, в който откриха Ричард Глостър и Хенри Пърси на пазара в Мидълхам да продават подбрани меса и вино от собствените му изби. Един от съседите им по сергия бе изпратил вестител до замъка и така заловиха момчетата и ги върнаха вкъщи. Все още се изчервяваше от неудобство при този спомен.

— Жалко е да го призная, но сега пък са открили залагането. Разбира се, има младежи от селото, които с удоволствие им прибират паричките, после те се сбиват и накрая жена ми е призована да се произнесе при поредния набор от несправедливости.

Брат му се приближи и развеселен установи с каква обич говори той за тях.

— Колко съжалявам, че не ти се родиха синове. Сега виждам, че сигурно би ти доставило радост.

Уорик кимна и очите му се присвиха.

— Имам толкова много спомени за нас тримата с Джон и с братовчедите, за онези лодки, които направихме, а после те потънаха, помниш ли? Или пък за коня, който уловихме и влачи Джон почти километър, но той не го изпускаше. Сещаш ли се за този случай? Господ ми е свидетел, че си обичам двете дъщери, но не е същото. Мидълхам беше твърде тих за известно време без нас.