Вълка от Уолстрийт

Майсторите се втурваха да приветстват новодошлите, грабваха ги за китките и почваха да разглеждат ръчните им часовници. После ги разпитваха на силно завален английски: „Корко сторува? Каде го купир? С каква кора дошар? Ферари? Меруцедес? Поруше? С коя марка стикобе игураеш горф? Каде игураеш? Корко чакаш да ти дойде ред? Какъф ти хендикеп?“

Междувременно сервитьорките в кимона с цвят на сьомга и с лимоненозелени ранички на гърба опипваха с опакото на ръцете си фината италианска вълна на шитите по поръчка от Джилберто костюми, кимаха одобрително и гукаха: „О-о-о… а-а-а… хубаф прат… ме-е-ек!“

Сетне, като по даден таен знак, спираха абсолютно едновременно и се заемаха с онова, което бяха прекъснали. Майсторите на суши пак започваха да увиват и подгъват, да режат и кълцат. А сервитьорките се залавяха да сервират цели кофи саке „Премиум“ и бира „Кирин“ на младите и жадните, заедно с огромни дървени лодки, пълни със скъпо-прескъпо суши и сашими за богатите и гладните.

И точно когато се надяваш, че бурята е отминала, вратата отново се отваря и цялата лудница се повтаря: страхотно оживените служители на „Тенджин“ се нахвърлят на поредната група стратънци и ги заливат с японска тържественост и салтанати, както и — убеден съм в това — с огромни дози неразредени японски глупости.

Добре дошли в обедната почивка на стратънци!

В този момент алтернативната вселена се разгръщаше с пълна сила в туй китно кътче на майката-Земя. Трафикът пред ресторанта бе блокиран от десетки спортни коли и стреч-лимузини, а в самия ресторант младите стратънци спазваха своята отколешна традиция да се държат като глутници неопитомени вълци. От четирийсетте маси в „Тенджин“ само две бяха заети от нестратънци — от „цивилни лица“, както им викахме. Вероятно бяха попаднали тук случайно, докато са търсели тихичко местенце, където да похапнат. В такъв случай явно и хабер си нямаха каква необичайна съдба се кани да ги връхлети. Защото в течение на обяда щяха да се задействат и наркотиците.

Точно така. Току-що часовникът удари един и някои Стратънци вече бяха втасали. Никак не беше трудно да установиш кои са наджваканите с куалуди — ония, които стояха върху масите, заваляха приказките си и им течаха лиги, докато разправяха какво са постигнали от сутринта. За всеобщ късмет, през обедната почивка асистентките по продажбите оставаха в борсовата зала — да отговарят на телефоните и да наваксат с бумащината, — та всички си оставаха облечени и никой не се чукаше из тоалетните или под масите.

Седях в отделено сепаре в дъното на ресторанта и наблюдавах как се развива лудницата, докато се преструвах, че слушам дърдоренето на ръбестата тиква Кени Грийн, който ме заливаше със собствената си версия от неразредени глупости. В същото време Покварения Китаец кимаше с огромната си колкото на панда глава при всяка изказана от тъпия му приятел приказка, макар да бях сигурен, че и той е наясно с това какъв тапир е Кени и само се правеше, че е съгласен с него.