Време на мъчения [bg]

Понякога минаваха цели дни, без Мартин да се замисли за мъртвите деца и мъжа, който беше участвал в убийството им десет години по-рано. Дълго се беше питал дали е можел да направи нещо, за да спре убийствата и да предаде на съд виновните. След много ровене в душата си и пространни разговори с пастора и съпругата си реши, че не е можел, но това не му донесе голяма утеха.

Две от телата още не бяха идентифицирани. Мартин не знаеше как е възможно това. Някъде в страната някоя майка или баща издирваха детето си, но или не знаеха, или нямаха желание да отидат до Ню Йорк за ДНК тест. Двете неразпознати деца бяха погребани в бедняшки гроб, след като им бяха взети проби от тъканите — в случай че някой все пак ги потърсеше. Дотогава щяха да лежат под сенките на два малки бели кръста, без никой да ги оплаква, освен Мартин и съпругата му, които идваха веднъж годишно, за да оставят цветя и да се помолят за душите на дечицата, заровени в пръстта. Те и още един човек.

Пазачът на гробището го беше споменал на Мартин преди няколко години, когато забеляза, че шерифът ходи на гробовете. Каза му, че още един мъж идва редовно, макар че никога не оставя цветя. Мартин го помоли да го опише и веднага се досети кой е: частният детектив Чарли Паркър.

Пазачът си го спомняше ясно заради един случай, който още го тормозеше. Един ясен пролетен следобед мъжът влязъл в гробището. По-късно, по залез-слънце, пазачът го видял да седи на пейка, а до него стояли две деца. Въпреки че мъжът като че ли не ги забелязвал и не се обръщал да говори с тях, пазачът беше убеден, че е съзнавал присъствието им.

— Защо не се е опитал да разбере кои са? — попита Мартин.

— Мисля, че добре знаеше кои са. И затова не се обръщаше.

От този разговор Мартин още го побиваха тръпки. Оттогава насам не се чувстваше спокоен на гробището.

Мислите му не се насочваха често към Паркър, до голяма степен благодарение на силата на волята му, което може би все пак означаваше, че мисли за него, докато се опитва да не го прави. Детективът присъстваше в подсъзнанието му — като петно, което не може да се изпере и трябва просто да бъде пренебрегвано, доколкото това е възможно. Да, Паркър беше разкрил едно неимоверно зло и му бе сложил край, но пък беше оставил след себе си погром и кариерата на Мартин почти със сигурност бе част от него. Беше успял да загърби Хейвън и да се издигне до сегашната си позиция въпреки, а не благодарение на Паркър.

Или поне така убеждаваше себе си. Като чернокож мъж, който си бе пробил път през редица предимно бели правни институции, Мартин бе свикнал да не обръща внимание на всичко неприятно и унизително и да вярва на собствените си лъжи, когато се налага. Иначе нямаше да оцелее.