Време на мъчения [bg]

И двамата се бяха променили. Бяха остарели, посивели, може би малко помъдрели, а ръцете на Паркър бяха оцапани с повече кръв. Подобно повечето хора, които бяха пресекли пътя му, Мартин имаше известна представа с какви случаи се захваща детективът. Досега трябваше да е умрял поне десет пъти, но ето че седеше тук и пиеше най-скъпото кафе в заведението за сметка на Мартин само и само за да го подразни. Упоритото оцеляване на Паркър беше достатъчно, за да накара човек да повярва в Бог, или напротив — да оспори съществуването му, всичко в зависимост от гледната точка. Двамата отпиваха от чашите си, без да си говорят за дреболии, докато Паркър не реши да започне.

— Един човек на име Харпър Грифин изгоря в колата си в Портланд миналия уикенд — каза той.

— Видях.

— Познаваш ли го?

— Имаше досие, но нищо сериозно.

— Свързаха ли се с теб от полицията в Портланд?

— Не лично, но се обадиха. Искаха да знаят кой в Западна Вирджиния би могъл да направи подобно нещо, като че ли ние тук обичаме да подпалваме хората.

От тона му ставаше ясно, че който и да беше звъннал от Портланд, не беше успял да затопли отношенията между двете полицейски управления.

— Някаква идея кой се е обадил?

— Фънкшън, Фарнолд… нещо такова.

— Фърниш.

— Да, точно така. Да не сте приятели?

— Обиждаш ме.

Паркър отпи продължителна глътка от кафето си. По дяволите, помисли си Мартин, това си е muy саrо[23] чаша със смлени зърна и вода. Този кучи син можеше поне да я пие по-полека.

— А какъв ти се пада Грифин? — попита вместо това той.

— Подозирам, че е замесен в изчезването на един клиент.

— Кой?

— Джеръм Бърнел.

— Фарадей…

— Фърниш.

— Да, той спомена това име, но не ни говореше нищо.

— Мисля, че има връзка с окръг Пласи.

Паркър забеляза лекото колебание в жеста, с който Мартин надигна чашата към устата си. Да видим, помисли си.

— Така ли?

— Това е в Западна Вирджиния.

— Знам къде е.

— А какъв е проблемът с окръг Пласи?

— Казал ли съм, че има проблем?

— От теб би излязъл добър покерджия, но не и знаменит.

Мартин се облегна на стената. Защо не си беше останал вкъщи тази сутрин? Но вече беше късно.

— В Пласи живеят по-малко от пет хиляди души — каза той. — Малко, тихо, хубаво, бедняшко и на практика без престъпност. С една дума, нищо.

— Звучи прекрасно — отвърна Паркър, — освен че е бедняшко. Но бедността ражда престъпност, а престъпността ражда насилие… как така Пласи е останал райско местенце?

— Официално, заради сравнително възрастното си население и ефективните институции. В такава малка юрисдикция представителите на закона обикновено познават хората, които биха могли да създават проблеми, и работят с тях, за да си гарантират сдържаността им.