Последната императрица [bg]

— Уилсън, мога ли да те посъветвам нещо? — попита Минерва.

— Само ако смяташ, че ще ми е от полза — предпазливо отвърна той.

— Ако искаш да обсъдиш нещо важно с Джаспър, по-добре се срещни лично с него. Опитът ми показва, че е много по-вероятно да отхвърли искането ти, каквото и да е то, ако говорите по телефона. Това са наблюденията ми от двете години, откакто работя за него.

— Трябва ли наистина да ми даваш съвет? — попита Уилсън.

— Тук съм и за да ти помогна — отвърна Минерва. — Е, да ти запиша ли среща в три, или искаш да му предам да ти се обади? — И добави: — Днес следобед няма да съм тук, така че не е нужно да се безпокоиш.

На Уилсън му идеше да попита от какво би трябвало да се безпокои, но реши, че ще прозвучи предпазливо.

— В такъв случай избирам срещата — каза той.

— И само още две бързи неща, Уилсън — каза тя, преди той да успее да затвори. — Моля те, опитай да дойдеш навреме. И моля, не стискай ръката му.

— Няма проблем — каза Уилсън и затвори.

Отиде до леглото и се пльосна върху измачканите чаршафи. Изглеждаше невъзможно да разгадае лесно ситуацията. „Как би постъпил Бартън в такава каша?“ — запита се той. Знаеше отговора — Бартън би стартирал мисията колкото се може по-бързо. Така щеше да елиминира много променливи, а това бе най-важното. Хич не му се искаше да си го признава, но планът на Джаспър да изтегли напред мисията изглеждаше най-правилното решение.

Уилсън вдигна поглед към задната стена и се загледа в голямата абстрактна картина над леглото. Изображението бе тъмно и мрачно, с много въглен и тежко кафяво, но в центъра блещукаше светлина. Беше забелязал платното, докато минаваше покрай една галерия в Ню Йорк. Картината веднага му напомни за усещането при пътуването във времето — цветовете и образите, които изпълваха мислите му в момента на прехвърлянето от настоящето в миналото. Купи я, за да не забравя никога онзи хаос и усещането да стои в капсулата и да бъде обстрелван от лазери с мощност пет теравата. Както и мъчителната болка, която бе изпитал в мига преди съзнанието му да пропадне в бездънната пропаст на времето — секундите се точеха като часове, или може би часовете минаваха като секунди, не можеше да каже със сигурност. Съзнанието му бе разкъсано на парчета и пръснато във времето като масло върху филийка хляб, преди всичко отново да се събере във вихър от енергия, когато се материализира отново сред свръхнагорещен пушек и огън.

Това беше най-силното изживяване в живота му. И ако бе рекъл господ, Рандъл също щеше да го изживее.