Последната императрица [bg]

— И на мен не ми се вярва да й е харесало.

— Знаеш ли, като си помисля сега, всичко беше прекалено лесно. Имах чувството, че ме води за носа, но все пропъждах мисълта, защото се забавлявах страхотно. Има обаче нещо — динамиката беше по-различна, отколкото с всяка друга жена, с която съм бил.

— Затова се нарича водене за носа, Рандъл. Май работи само при мъжете. Както и да е, да не съдим момичетата без доказателства. Не можем да сме сигурни, че са въвлечени в някаква конспирация, щом не разполагаме с факти. И винаги има вероятност да сме малко параноици.

— Не искам да съм черноглед, но Минерва и професор Оутър изглеждат малко сбъркано. Тоест той е страхотен, но едва ли е неин тип. За момент си помислих, че си пада по теб, съдейки по начина, по който те гледаше, но вие двамата през цялата вечер се дърлехте.

— Мисля, че е най-добре да стоим далеч от момичетата, докато не се върнеш от пътуването си. Каквито и да са истинските им намерения, няма да е зле да ги заобикаляме по-отдалеч.

— Съгласен — отвърна Рандъл. — Знаеш ли, ако си бях помислил дори за секунда, че заигравката ми с Клодия има нещо общо с изгонването на Лъ Дан, здравата щях да се ядосам.

— Съсредоточи се върху позитивното — рече Уилсън.

— Ще се обадя на Джаспър и ще го обсъдим.

— Благодаря, Уилсън, задължен съм ти.

— Ще ти звънна, след като разбера какво става. И искам да помислиш върху нещо, Рандъл. В случилото се снощи може да има ценен урок. Манипулирането се забелязва трудно, когато ти си воденият за носа. Мисля, че трябва да обмислиш много внимателно какво се случи и защо. Като се срещнем, ще обсъдим как това би могло да ти помогне занапред.

Уилсън и Рандъл се бяха разбрали да не споменават пътуването във времето и мисията по телефона. Единственото място, където можеха да обсъждат подробно тези въпроси, беше в сграда „Меркурий“.

— Ще трябва да си помисля — отвърна Рандъл. — Прав си, може да има нещо ценно.

— Ще ти звънна — отново каза Уилсън и затвори.

Той стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа в безоблачното утро. От тази височина къщата предлагаше невероятни гледки към горите от секвои и девствените плажове по брега на Северна Калифорния. За момент мислите му бяха насочени към Минерва. Независимо дали му харесваше или не, той си мислеше за нея и се питаше дали е била въвлечена в тази игра на заблуда, която сякаш засягаше всеки аспект от снощното парти. Не искаше да си го мисли, но се надяваше тя да не е останала цялата нощ с професор Оутър. Знаеше, че мотивът му би трябвало да е защитата на приятеля му, но имаше и далеч по-егоистични причини. В Минерва имаше нещо, което Уилсън намираше за привлекателно. Вярно, беше красива, но нещата не се изчерпваха само с това. Тя излъчваше независима сила, която му напомняше за Хелена; приличаха си и по остроумие. Уилсън поклати глава, мъчейки се да излезе от посоката, в която бяха тръгнали мислите му.