Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Той се умори от светските усмивки, осъзна, че е безсмислено да си губи повече времето, че се налага да намери изход и тъкмо бе решил да действа, когато от нищото се материализира почти митичният майор.
Беше огромен и гръмогласен като генерал, беше убеден (сляпо и тъпо), че Господаря е прословутият любимец на мошениците и интелигентите, кандидат за президент на Русия, Приватизатор Номер Едно, който само по случайност не е хванат досега от органите — че сега той стърчи тук с единствената цел да разврати поверените му хора, неговите подчинени, да ги купи, да ги съблазни, за да го пуснат да премине, да наруши дълга и честта си. (През огъня.) Беше леко пиян, от него лъхаше на спирт от двайсет метра, беше неподкупен, безстрашен, не се страхуваше от никого, мразеше мошениците и шибаните лайнократи, не криеше това от народа, а говореше право куме та в очи. Голямото и Малкото ченге изслушаха излиянията на началството с обиден вид, мълчаха, но сега поглеждаха Господаря с укор и с неприязън. А на него му писна.
— Ако обичате в писмен вид — каза той на майора и пъхна визитката си в джоба му. — Приемам хора от дванайсет до четиринайсет на нечетни дати…
Майорът млъкна не защото отровната му вежливост го засегна, а защото заради собствените си викове и ревове нищо не бе чул, а искаше да чуе: това е Господаря все пак, не всеки ден говориш с него. Но Господаря, разбира се, не повтори думите си, а се обърна и тръгна през тълпата, която почтително му правеше път, отстъпваше назад и при това излъчваше и смирение, и неприязън, и учудване, и одобрение, и още много противоречиви чувства. Сами по себе си тези чувства не бяха рядко срещани, но рядко се срещаха накуп, в един букет и в такава концентрация.
Майкъл го изпрати до колата спокойно, макар и с професионална бдителност, вървеше пред него и тълпата отстъпваше пред квадратното му каменно му лице. Ванечка, както обикновено, му прикриваше тила, като съумяваше при това да не го настъпва по петите.
При колите ставаше нещо. Костя Балуев не беше сам — държеше здраво за лакътя едно дребно човече, което се дърпаше и гледаше злобно, като до смърт изплашено животно, внезапно хванато в капан.
— Какво става? — попита той, като приближи. — Кой е този?
— Една интересна фигура — обясни Костя, продължавайки да го държи. — Дойде сам. С хитър вид подсказа обиколен път през Сплавна и Некрасово. Около десет километра. Но говореше шепнешком. Явно нещо скрива, гадината му. Според мен е провокатор.
— От кого е изпратен? — попита той с естествено недоверие.
— От техния Стенка Разин. Наричат го Гроб Вакулин.
— Гроб?
— Аха. По паспорт е Герб, но хората гальовно го наричат Гроб56.
Той повдигна рамене, отвори вратата на колата и попита мъжа:
— Пътя поне бива ли го?
— Да! Добър е. Тръгнеш ли по него, стигаш право в Некрасово — говореше лошо, несвързано и трябваше да се напрягаш, за да го разбереш, като че беше чужденец. — И няма нужда да ме държиш, като че съм някой крадец… Пусни ме! Защо така ти мене…
— Млък — тихо каза Майкъл и провокаторът млъкна, сякаш го запушиха с тапа.
Той включи курсографа, взе картата на района и веднага намери пътя. Трябваше да се върнат с около петстотин метра, там имаше малко забележимо разклонение надясно — треторазряден път завършваше трийсет километровата си дъга в населения пункт Добрая вода, който се намираше съвсем близо до автострадата.
— Вие откъде сте? — попита подчертано вежливо Ванечка.
— От Мала Вишера съм. Местен.
— И как попадна тук?
— Ами стана катастрофа и… дойдох.
— С какво?
— Как с какво? С това… с мотор… — Нещо при този човек не беше наред както с дикцията, така и с логиката, говореше несигурно и нелогично. — С велосипед! — поправи се той. — А колелото ми го откраднаха. Исках да ви помогна. Мислех си, че имате нужда. Че бързате. Да ви подскажа исках, защото зная местността. Местен съм…
(Или нещо от този род. Колкото повече говореше, толкова повече се обиждаше, лъжеше и се вълнуваше и ставаше все по-трудно да бъде разбран.)
Той слезе от колата и го попита:
— Щом сте местен, какво има в Красная Вишерка?
— То се знае: ВЧ.
— Какво е ВЧ?
— Абе откъде да знам? Войници. Камиони. Бодлива тел. Казват, че е някакъв секретен институт, ама ние откъде да знаем?
— Ти действително ли си провокатор?
— Абе какъв провокатор съм аз, бе? Господи! Исках да ви помогна… Виждам ви, че бързате…
56
Буквално ковчег. — Бел.прев.