Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Глава шеста
Слава Богу, на автострадата нямаше мъгла. Третото, най-използваното платно дори бе сухо, макар че по другите две имаше заледени участъци. От черното небе се сипеше дребен сняг, а свирепият страничен вятър веднага го помиташе. Видимостта беше около двеста метра и той изключи локатора. Майкъл поддържаше добра дистанция и мълчеше. Бе мълчал и по време на бясната гоненица из града, когато всички крещяха като обезумели: полуделият от ужас Ванечка от задната седалка, нищо неразбиращият Кронид по радиостанцията и насралият се малък Славочка Красногоров от мрачните дълбини на подсъзнанието (той така ясно си представи как колата се врязва в някой самосвал, че му се прииска да живее на всяка цена и вечно).
Сега това бе минало и той караше с двеста километра в час — много над разрешената скорост.
„… Давайте, давайте… — зловещо дуднеше отзад Ванечка. — Засилете още малко и ще литнем по дяволите, като птички божии…“ „Не ругай.“ „Е, да — той може, той е велик, но обикновеният човек и дума няма право да каже…“ „Кой не ти дава право да говориш бе, дявол да те вземе? Просто те помолих да не ругаеш…“ И все глупости от тоя род. Старият страх изтичаше от тях ту като рядка струйка, ту на дребни капчици, но от това не им олекваше: прекалено много се бе насъбрал в душите им и приказките не помагаха…
… По-късно нищо не можеше да си спомни за този адски четвърт час. Нищо. Пълен провал. Сякаш тези петнайсет минути никога не бяха съществували. Ти си писател, бива те в мъдруването, спомни си. Спомни си. Възстанови го… Опиши го… Нищо не се възстановяваше.
За малко да се блъсне в нещо (бе изникнало внезапно на екрана на локатора)… Край… спирачка… наляво! Късно! Сега… Не. Уфф, мамка му! Отървахме се… (Престани да квичиш отзад бе!) И отново мъгла… Полицаите, край които профучаваше с вой колата му, отдаваха чест с огромните си бели ръкавици…
Ето ти ги всичките спомени. И впечатления…
— Стас Зиновиевич! За Бога. Дайте аз да карам.
— Не, ти си пиян.
— Абе как да съм пиян. От страх целият ми махмурлук отлетя яко дим…
— Ще се научиш делничен ден да не се наливаш.
— Не съм се наливал. Малко биричка пийнахме с момчетата…
Интересно как Майкъл бе успял да го следва? Той няма локатор. Вярно, че двигателят му е форсиран и той е ПРОФЕСИОНАЛИСТ!…
Намери микрофона.
— Майкъл?
— Аз, господин Президент.
— Какво става?
— Всичко е о’кей.
— Изклюкари ли ме на Артьом вече?
— Разбира се. Доложих, както е редно.
— „Както е редно“, „както е редно“… Как успяваш да не изоставаш?
— Справям се някак — бодро израпортува Майкъл. Прекалено бодро.
— Ясно. Ако все пак изостанеш, помни, че трябва да свиеш към Красная Вишерка на сто петдесет и деветия километър. По-нататък следвай табелите…
— Зная маршрута, господин Президент… Няма да изостана, не се безпокойте.
— Ох, ох, ох — каква увереност! Добре. В тебе ми е надеждата…
Трябваше да се свърже също и с генерала, но се страхуваше. Стараеше се да не мисли за Виконта — той беше някъде наблизо, присъстваше тъжно и безнадеждно като кълбо болка, потисната от аналгетик. Много му се щеше да засили още, да полети на въздушната възглавница, но имаше риск горивото да не стигне. Ако беше сигурен, че на завоя ще го посрещне ескортът, можеше и да рискува, но реши, че вече в нищо не може да е сигурен. Имаше чувството, че лимитът от късмет както за днес, така и за много дни занапред, е напълно изчерпан. Дали да не зареди? Бензиностанции имаше на всеки петдесет-сто километра. Би могъл, но щеше да загуби време. ВРЕМЕТО! Нямаше време. Както парите, както здравето, то или не достига, или съвсем липсва…
Добре осветена бензиностанция се мерна приканващо в далечината. Трябваше да решава. Щеше да отнеме пет минути.
— Да заредим ли? — попита той.
— Колко още имаме?
— Четвърт резервоар.
— Ще стигне — произнесе Ванечка с плебейски маниер; беше го усвоил напоследък и го използваше, когато се караха.
— Стига си се правил на глупак.
Ванечка каза:
— Стас Зиновиевич, не ми е приятно да разговаряте с мен като със слуга.
— Грешиш. Говоря ти като на син. Като на калпав син.
— Никой не говори така със сина си.
— А ти откъде знаеш КАК се разговаря със син?
— Откъдето и вие. С извинение.
— Нима не осъзнаваш в какво окаяно положение си?
— Осъзнавам, вече осъзнавам всичко! — отчаяно извика Ванечка. — И какво да направя сега?
— Нищо — каза той машинално. Някой облечен в бяло пресичаше шосето на бегом. Тичаше странно. Някак нелепо. Сякаш едновременно тичаше и пълзеше. Човек. Но приличаше на осакатено насекомо.