Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Ей! — извика Ванечка.
Беше късно за спирачките. Сега ще катастрофираме, спокойно помисли той, сякаш това бе филм, който гледаха заедно. Вече е съвсем близко. Протяга ръце. Иска може би на стоп да се качи. Или да го убием…
Ако можеше да врътне кормилото на част от градуса, щеше да го избегне на една боя разстояние и да не катастрофира. Ванечка успя да викне още веднъж „мамка му!“. И край. Отпред вече нямаше никого. Отпред се мержелееше бензиностанцията, привлекателна като чаша с ледено питие за пресъхналото гърло… В огледалото за задно виждане белият човек бе коленичил с вдигнати ръце. Беше бял, защото бе по бельо — в бяла риза и наполеонки, каквито вече половин век никой не носеше. Нямаше лице. Имаше рошава коса, но лицето липсваше…
Майкъл светна ослепително с всичките си шест фара, мина отляво на фигурата и отново бяха сами на шосето. Нямаше я странната, жалка и страшна фигура без лице, имаше само две коли, които свирепо и мощно цепеха рядката ледена киша. Наближиха бензиностанцията с разноцветните й мигащи светлини (няколко десетки разнокалибрени коли и мърдащи черни фигурки между тях на фона на осветените витрини с десетметрови изображения на мъже, които пушеха „Вортекс“), мярна се отдясно и изчезна. Осъзна, че кара доста по-бавно от преди — с по-малко от сто и петдесет — опита се да натисне газта, но кракът не го слушаше. Беше нещо като безболезнено схващане. Кракът му не искаше да кара по-бързо.
— Едва не го убих — каза той през зъби.
— Да — вметна Ванечка. — Ненормален човек…
— Кого имаш предвид?
Ванечка се задави от смях.
— И двамата.
— Страх ме е да звънна на генерала — призна си той неочаквано и за себе си. — Боя се, че ще каже: напразно бързате, мамка му, късно е. А аз за малко да го смажа този глупак…
— Стас Зиновиевич, какво толкова? Много пъти сте изпадали в подобно положение… Двайсетина пъти най-малко.
— Сигурно. Отначало ги броях, после престанах от суеверие.
— Виждате ли. И всеки път е било о’кей. Нашият Виктор Григориевич здраво се държи за Вас.
— Като за последната сламчица…
— Като за бряг, казано по-точно.
— Успокои ме — рече той и се умълчаха.
Насили се все пак да вземе микрофона.
— Сто и втори — откликна младежки глас. Непознат. Просташки и самодоволен. Щабен.
— Аз съм Красногоров. Търся генерал Малнич — знаеше как трябва да се държи с подобни хора.
— Генерал Малнич е зает.
— Докладвайте ситуацията, сто и втори.
Гласът направи пауза, после произнесе внимателно:
— Вашият код, ако обичате.
— Зле ли чувате? Аз съм Красногоров — каза той, колкото можа по-твърдо, но сам разбра, че не звучи достатъчно убедително и че е загубил малкото сражение.
— Ще докладвам на генерала за Вашето обаждане, господин Красногоров.
— Изпратихте ли да ме посрещнат на шосето?
Отново пауза. Малка. Микроскопична. Но и многозначителна.
— Не разполагам със сведения.
— Обяснете! Длъжен съм да зная точно — чакат ли ме на кръстовището или не.
— Слушам.
— Изпълнявайте!
— Вашият код, ако обичате?
Станислав хвърли микрофона.
Не мисли. Не фантазирай. Не си въобразявай нищо. Карай. Навъртай километрите. „Двайсет часа без прекъсване с колата си сновем, и в хор ний четиримата горещо се кълнем: момчетата на Жека, докато не стигнем, няма да ядем, да спим, ни да серем…“ Кои бяха тия „момчета на Жека“? Някакви славни физици-химици в малко селце близо да незабравимата Гинучай… Добре. Ето за това си мисли. Гинучай. Зелените чисти хълмове на Литва. Оранжевите кожухчета на лисиците сред дърветата на склона. Жека — румен и безкористно чист и вътрешно, и външно, милият Жека… Всички си отиват. Първи най-добрите. Защо именно той трябваше да се разболее от левкемия в своя свръхчист институт, занимаващ се със Свръхчистотата? Защото така бе поискала Съдбата. Моите глупавички помощници си въобразяват, че аз управлявам Съдбата. Млади са. Младостта е глупава и самонадеяна. Самонадеяна е защото е глупава. Човек може да управлява кола. Танк. Себе си. Друг човек (в много малка степен). И това е всичко. Съдбата е равнодействаща на милиони сили (съвсем по Лев Николаевич). Да управляваш съдбата, значи да управляваш тълпи от милиони хора, а също и милиони разнообразни случайности… На такова нещо е способна само Съдбата — сляпото могъщо женище с мозък на крокодил, с неговите етически представи на крокодил…
… Нервите на Николас не струваха. Имаше тикове. Ръката му внезапно започваше да се тресе, когато се вълнуваше (вълнуваше се често, но умееше да го скрива: „треперенето на ръцете, треперенето на краката, треперенето на душата…“). Непрекъснато пиеше невролептици… Не, май не бяха такива, май им викаха невростатици. Спазмолитици… По дяволите, какво значение има? Просто най-добрите си отиват първи. А по-калпавите продължават да съществуват. А най-негодните… Така е било винаги. Затова не прогресира родът човечески. Въпреки всички победи на разума и прогреса. Оптимистите от незапомнени времена твърдят: в бъдеще ще става по-добре. Друг път!