Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Провокаторът, за когото бяха забравили, не беше избягал. До този момент бе стоял като вкопан и само бе въртял глава наляво-надясно, за да види по-добре какво става в колата. Той и сега се пулеше насреща му, сякаш пред него изведнъж бе разцъфнало дивно цвете, но очевидно не ставаше дума за обикновено селско любопитство. Очевидно до сега бе анализирал мъчително, бе достигнал до определени изводи и изведнъж се развихри в буря от звуци и телодвижения. Той се втурна в опит да се добере до центъра на събитията и заговори бързо, разгорещено, пръскайки слюнки, многословно и почти неразбираемо. Те схванаха само отделни словосъчетания: „Господарю… в никакъв случай… страшно е, мамка му… Герб Улянич… за какво, мамка му?… двама сина…“
Отначало той си помисли, че човекът, който наистина е вакулински провокатор, е разбрал, че пред него е Господаря, хванало го е срам и сега с всички сили искаше да го убеди да не тръгва по онзи път, да се откаже, да остане тук… далеч от греха… убийството на шестнайсет човека е страшно нещо… И така нататък. Разпознатият Господар дори изпита за миг сладкото чувство на политическото тщеславие („демек и в провинцията сме известни… ценят ни… а всъщност какъв съм му аз на него?“). Но потисна това срамно чувство, и то тъкмо навреме, защото изведнъж разбра истината: човекът се безпокоеше не за драгоценния живот на появилия се отникъде Господар, а за съдбата на засадата на Герб Улянич Вакулин, за шестнайсетте му помощника, от които двама са май негови синове.
— … пожалете ги… те също са хора… И за какво?… с данъци ни съсипахте…
(Страх. Единствено страхът управляваше този свят. И нищо друго. Не лъжете нито себе си, нито мен. И не ми дрънкайте за подвизи, доблест, за слава. За чест, доблест и геройство. За ум, чест и съвест. За красотата, която ще спаси света. И за седмината праведници. И за иронията-жалост. За милосърдието и добротата…)
— Насра ли се, а? — питаше Ванечка, злорадо сграбчил яката на човечеца. — Тичай сега при своя Гроб Улянич и му предай, че всички скоро ще ви натикаме окончателно и безвъзвратно в кучи гъз!
(Ако обичате не ми говорете и за безумството на храбреците. За презрелите евтиния уют. За вярата-надеждата-любовта и майка им София. За вечните ценности на културата, за корените и листата и за кръвта-почва. Дори за православието, народността и самодържавието не ми приказвайте… В името на Господа Бога, не ме убеждавайте, че честността е най-добрата политика, че народът е зажаднял за седемте праведника… СЕДЕМ ЧАШИ НА ГНЕВА! И СЕДЕМ ПОСЛЕДНИ ЯЗВИ! Седем аргумента, седем символа на последната вяра… СТРАХ. Само страх. И нищо друго освен страх…)
Глава осма
… Защо това ме засяга всеки път, когато се сблъсквам с него? Не е ли време да свикна — нали вече всичко е осъзнато, разбрано, формулирано и (с горчивина) прието преди много години. Преди много скърби. Преди много разочарования и пароксизми на унинието. Притрябвали са му на обикновения човек твоята честност, твоята порядъчност или кристалната чистота на твоите намерения! Той не ти вярва. Не иска да ти вярва. И да искаше, нямаше да може. Не умее. Ако ти вярва, то е по навик, до първата ти грешка. „Елате и ни владейте“. Господи, колко века още ще виси над милионните наши тълпи този унило-покорен, анемичен лозунг? Ела и ни владей. Ти ги владей, а те (с удоволствие) ще се страхуват от теб (дори с гордост, с горделивото чувство за неописуема и необяснима особеност). Но на всяка цена — и преди всичко — ще се страхуват. Защото в момента, в който престанем да се страхуваме, у нас се пробужда някакъв специфичен апетит и веднага започваме да се изяждаме. Както става при някои стадни животни… Такава е тази отколешна пошлост: изяж, за да не бъдеш изяден…
… Не искам да мисля за това. Нека ТЕ мислят. Само че те никога не мислят за това. Всъщност рядко мислят. Пресмятат, размишляват, разсъждават, обмислят, схващат, досещат се, вникват, но не мислят. Защо? Великолепно си спомням онова забележително състояние на духа, когато да мислиш не беше ИКОНОМИЧНО. Трябваше да се вярва. След известно време също толкова икономично стана да НЕ вярваш. На никого. На нищо. За нищо на света…
Той мълчеше, Ванечка също. Не му се говореше, пък и нямаше за какво. А на Ванечка не му беше до това. Той караше с около четирийсет километра в час, скорост, която сега им се струваше огромна и опасна — по този път просто не можеше да бързаш. Беше тесен, със завои, разбит. Не го бяха ремонтирали поне от двайсет години. Пред тях от тъмнината току изскачаха унили, черни, мокри и голи храсталаци, озарени от оранжево-бялото сияние на фаровете и изчезваха. Колата се друсаше непрекъснато — суперресорите не помагаха в случая, а когато Ванечка след поредната дълбока дупка се опитваше да премине на възглавница, изведнъж така се мятаха в ъгъла, че им се струваше, че идва краят, че са дотук… Отпред след поредния завой се показваха за малко червените стопове на Майкъл и пак изчезваха. На този път неговите преимущества бяха очевидни — професионализмът си казваше думата. Ванечка беше добър шофьор, дори отличен, но Майкъл беше МАЙСТОР. Не беше възможно да го догонят, макар че Ванечка се опитваше (тайничко): засилваше на правите участъци, вземаше плавно завоите, плъзгаше се като смок из коловозите. „Какво? — попита той. — Кисело ли е гроздето?“ „Ами — отвърна Ванечка небрежно, но моментално. — Ако имах неговия опит…“ Рубиновите широки стопове на Майкъл отпред мигнаха за пореден път и отново изчезнаха зад завоя.