Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Едва бе направил няколко крачки по това направление, когато се чуха стъпки. Някой идеше насреща му. Какво да прави? Не можеше да избегне тази среща. Идващият имаше изглед на офицер или чиновник, принадлежащ към генералния щаб.
Марино процеди едно проклятие през зъбите си. Още с първия поглед той бе познал своя най-опасен враг, началника на крепостта! Двамата мъже се погледнаха вече в лице и Маринели нямаше вече съмнение.
Той трябваше да го отстрани на всяка цена, било чрез хитрост, било чрез сила!
— Извинете господине — каза му Маринели поздравявайки го учтиво. — Чужденец съм в този град и ще бъда много щастлив, ако ми покажете вратата, отваряща се за пътя към Хиерс.
— Вие чужденец ли сте? — подзе чиновникът, изненадан. — Вие носите, обаче униформа! — добави той, изпитателно разглеждайки мистериозния чужденец.
— Разбира се, каза последният. — Принадлежа към полка от морската пехота, която пази бреговете на Хиерските острови. Тук съм едва от няколко часа. Трябваше да донеса една бърза заповед на управителя.
— А, твърде добре! — отговори директорът на каторгата с радостно възклицание. — Вие ли сте офицерът, когото срещнах преди малко във вестибюла на негово превъзходителство? Вие сте пристигнали от Хиерс?
— Да, аз бях при управителя и говорих с него — обясни Марино, като разбра, че началникът на каторгата не знаеше нищо за дадената от управителя заповед да го преследват.
— И вие извършихте мисията си? — го запита събеседникът му.
— Вече се връщам към Хиерс — отговори Маринели — и ще си позволя в качеството си на чужденец да ви помоля да ме придружите до изходната врата на града. Аз привързах коня си недалеч от нея и желая да го взема.
— На вашите услуги, драги господине… — началникът на каторгата се спря внезапно, размишляващ — драги господине… как да имам удоволствието да ви наричам? Попита той на върха на любопитството.
— Наричам се Ламарин — отговори Марино, който ставаше по-смел. — Отведете ме, моля ви се. Да побързаме, защото утре желая да бъда в Хиерс.
Чиновникът реши да отиде и заведе Марино до вратата. Това правеше не само от услужливост. Гореше от желание да узнае, каква е била целта на мисията му. Съжаляваше, че не бе се забавил още при управителя.
Пътуването на офицера не е имало друга цел, мислеше си чиновникът, освен да съобщи на коменданта нови подробности относно бягството на каторжника и на венецианския тримачтник.
— Какво ще кажете по тази чудна история? — запита той най-сетне. — Подобно нещо не се е случвало, нали?
— Сигурно и чудно е, че управителят не иска да се говори по нея! — отговори Марино.
— Вие съобщихте ли му нещо по този въпрос, драги господин Ламарин? — попита с доверителен тон началникът на каторгата.
— За тази афера трябва да се пази мълчание, както ми даде да разбера управителят. Но вашите подчинени сигурно мъчно ще се сдържат да не говорят — отвърна Маринели, отдалечавайки се от въпроса.
— Естествено, дори господин Ламарин, моите надзиратели на каторжниците, офицерите от галерата мъчно ще изпълнят тази заповед. Вие сигурно сте донесли на управителя някое съобщение във връзка с този инцидент.
— Нищо повече — отговори мнимия Ламарин. — Ние забелязахме от нашия пост тази сутрин, при пукването на зората, венецианския кораб да плава с опънати платна към открито море, а галерата да се връща към Тулон без екипаж!
— Значи вие сте могли да забележите това от брега?
— Да, с помощта на нашите далекогледи. Всичко ни изглеждаше така чудно: тия топовни изстрели при настъпването на зората, бързото заминаване на тримачтникът. После, на сутринта, корабите обходиха залива. Аз бях натоварен от нашия полковник да отида да уведомя управителя за това, което сме видели…
Маринели замълча за момент и после каза:
— Забелязах вече коня си, господин директоре. Вие бързо ме доведохте. Приемете най-добрите ми благодарности.
При тия думи той се отправи към животното.
— Аз само изпълних дълга си. Доведох ви при вратата, която дирехте! — каза чиновникът на младия офицер.
Марино се покачи на седлото.
— Можете ли да ми направите още една голяма услуга? — попита Маринели. — Кажете да отворят вратата! Надявам се, че пак ще се видим! Ще запазя добри спомени от нашата среща — каза Марино.
— Минете с коня си! Аз ще ви отворя вратата! — отговори французинът. — Безполезно е да събуждаме часовоя. Сбогом и добър път!
— Сбогом — каза Маринели.
Той бодна с шпорите коня си и напредна в нощната тъмнина.
Едва се отдалечи малко и не можа да се сдържи да не избухне в смях, мислейки за комичното приключение.